Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Нещо подобно. Ето, сега ще взема Рахил.

— Приятно ми е да я нося. И ако се наложи да се бием, по-добре вие двамата да сте със свободни ръце.

Сол кимна и тръгна рамо до рамо с консула, а свещеникът и детето останаха на няколко крачки зад тях.

От петнайсет метра разстояние стана очевидно, че падналата фигура е на мъж — много висок мъж, — облечен в груба роба и лежащ по очи въоху пясъка.

— Останете тук — поръча консулът и се затича. Другите го гледаха, докато той преобърна тялото, прибра зашеметителя в джоба си и свали бутилката с чода от колана си.

Сол тежко се затича, усещайки умората си като някакво приятно замайване. Дюре ги последва по-бавно.

Когато свещеникът се приближи до светлината, хвърляна от джобното фенерче на консула, той видя свалената качулка на падналия мъж, разкриваща леко азиатско, странно изкривено продълговато лице, осветено от сиянието на Нефритената гробница и от фенера.

— Това е храмер — възкликна Дюре, удивен, че вижда тук последовател на Муира.

— Това е Истинския глас на дървото — каза консулът. — Първият от изчезналите поклонници… Хет Мастийн.

Мартин Силенъс беше работил върху епичната си поема през целия следобед и едва скриването на светлината го накара да преустанови усилията си.

Открил бе стария си кабинет ограбен, античната маса липсваше. Дворецът на Тъжния крал Били беше преживял най лошия от ударите на времето — всичките прозорци бяха счупени, миниатюрни дюни се носеха по обезцветените килими, които някога бяха стрували цели състояния, плъхове и малки скални змиорки живееха между съборените камъни. Жилищните кули се бяха превърнали в дом за гълъби и отново подивели ловджийски соколи. Накрая поетът се бе върнал в Общата зала под огромния купол на трапезарията, където бе седнал да пише на една ниска маса.

Прах и отпадъци покриваха керамичния под и алените багри на пустинните пълзящи растения изцяло скриваха разбития таван, но Силенъс не обръщаше внимание на тези маловажни неща и работеше върху своите „Песни“.

Поемата разказваше за смъртта и изместването на Титаните от техните деца, елинските богове. Разказваше за Олимпийската битка, последвала отказа на Титаните да бъдат изместени — кипежа на огромни морета, когато Океан се сражавал с Нептун, узурпаторът на трона му, изчезването на слънца, когато Хиперион се сражавал с Аполон за властта над светлината и разтърсването на самата вселена, когато Сатурн се сражавал с Юпитер за властта над трона на боговете. Залогът не бил просто изместването на една група божества от друга, а краят на златния век и началото на мрачните времена, които трябвало да осъдят на гибел всички смъртни същества.

„Хиперионските песни“ не криеха сложните самоличности на тези богове: в титаните лесно се разпознаваха броите от кратката история на човечеството в галактиката, олимпийските узурпатори бяха ИИ от Техноцентъра, а бойното им поле се простираше по познатите континенти, океани и въздушни пътища на всички светове в Мрежата. Сред всичко това дебнеше плячката си чудовищният Плутон — син на Сатурн, но алчен да наследи царството с Юпитер — и поваляше и богове, и смъртни.

„Песните“ разказваха също за връзката между творенията и техните творци, за обичта между родители и деца, между хора на изкуството и — техните произведения, между всички творци и техните творения. Поемата възвеличаваше любовта и лоялността, но залиташе на ръба на нихилизма с постоянната нишка на поквара чрез стремеж за власт, човешка амбиция и интелектуална надменност.

Мартин Силенъс беше работил върху своите „Песни“ повече от два стандартни века. Най-добрата му творба бе написана в това обкръжение — изоставеният град, пустинните ветрове, стенещи като зловещ древногръцки хор, постоянната заплаха от внезапна поява на Шрайка. Когато замина, за да спаси собствения си живот, Силенъс изостави музата си и прокле перото си на мълчание. Като започна отново работа, следвайки онази сигурна следа, онази съвършена орбита, която изживяваше единствено вдъхновеният творец, Мартин Силенъс чувстваше, че животът в него се завръща… че вените му се разширяват, че дробовете му дишат по-дълбоко, че вече поглъща обилната светлина и чистия въздух без да го съзнава, че се радва на всяко драсване на древното перо по пергамента, заобиколен от огромната купчина стари изписани страници върху кръглата маса, от парчета счупени тухли, служещи му за преспапие и че историята отново потича свободно, и зове безсмъртието с всеки куплет, с всеки стих.