Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Ще отида да проверя — каза той. — Това може да ни спести няколко часа пътуване.

Ламиа застана между него и слънцето. Черните й къдрици блестяха като корона от залеза.

— Не. Ако си загубим времето тук, няма да успеем да се върнем преди да се мръкне.

— Върви тогава — изръмжа поетът, изненадан от собствените си думи. — Уморен съм. Ще проверя склада зад Общата зала. Може да си спомня складове, които поклонниците никога не биха открили.

Той видя как тялото на жената се напряга, докато си мисли дали да го сграбчи, да го изправи на крака и да го захвърли отново върху дюните. До подножието на хълмовете, откъдето започваше дългото изкачване по стълбището към крепостта, оставаше малко повече от една трета от пътя. Мускулите й се отпуснаха.

— Мартин — каза тя, — другите разчитат на нас. Моля те, не проваляй всичко. Той се изсмя и седна до падналата колона.

— Заеби това — рече поетът. — Уморен съм. Знаеш, че така или иначе ти ще отнесеш деветдесет и пет процента от товара. Стар съм, жено. По-стар, отколкото можеш да си представиш. Нека остана тук да си почина известно време. Може би ще намеря малко храна. Може би ще попиша малко.

Ламиа приклекна до него и докосна раницата му.

— Значи това носиш. Страниците на поемата си. „Песните“.

— Разбира се — отвърна той.

— И все още си мислиш, че близостта на Шрайка ще ти позволи да я довършиш?

Силенъс сви рамене и усети как жегата и замайването се завъртат около него.

— Онова нещо е шибан убиец, метален Грендел, изкован в ада — отвърна той. — Но е моята муза.

Ламиа въздъхна, примижа срещу слънцето, вече спускащо се към планините и после погледна назад към пътя, по който бяха дошли.

— Върни се — тихо каза тя. — В долината. — Жената се поколеба за миг. — Ще дойда с теб, после ще се върна. Силенъс се усмихна с разтегнати устни.

— Защо да се връщам? За да играя на карти с трима други старци, докато милото чудовище не дойде да ни излапа ли? Не, благодаря, предпочитам да си почина тук и да поработя. Хайде, тръгвай, жено. Можеш да носиш повече от трима поети, взети заедно. — Той с усилие освободи празните си раници и бутилки и й ги подаде. Ламиа стисна плетеницата от ремъци в юмрук, як и здрав като главата на стоманен чук.

— Сигурен ли си? Можем да вървим бавно. Той се изправи на крака с труд, подтикнат от истински гняв към жалостта и снизхождението й.

— Мамка ти, скапана лусианка такава. В случай, че си забравила, целта на поклонничеството беше да стигнем дотук и да кажем здрасти на Шрайка. Твоят приятел Хоит не го забрави. Касад разбра играта. Шибаният Шрайк сигурно в момента дъвче тъпите му военни кокали. Няма да се изненадам, ако тримата, които оставихме там, вече нямат нужда от храна и вода. Върви. Махай се оттук. Уморих се от компанията ти.

Брон Ламиа остана приклекнала за миг, гледайки го как жестикулира над нея. После се изправи на крака, докосна рамото му за частица от секундата, вдигна раниците и бутилките на гърба си, извърна се и тръгна с по-бързо темпо, отколкото поетът би могъл да поддържа в младежките си години.

— Ще мина по същия път след няколко часа — извика тя, без да се обръща, за да погледне към него. — Стой на края на града. Ще се върнем при Гробниците заедно.

Мартин Силенъс не отговори, докато я гледаше как се смалява и после изчезва в неравните земи на югозапад. Планините искряха в жегата. Той сведе поглед и видя, че тя му е оставила бутилката с вода. Поетът се изплю, нарами бутилката и навлезе в очакващите го сенки на мъртвия град.

Дюре едва не припадна, докато обядваха с последните две консерви. Сол и консулът го пренесоха по широкото стълбище на Сфинкса на сянка. Лицето на свещеника беше бяло като косата му.

Той опита да се усмихне, когато Сол вдигна бутилка вода към устните му.

— Всички приемате възкресяването ми съвсем спокойно — рече Дюре, като избърса с пръст ъгълчетата на устата си.

Консулът се облегна на един от камъните на Сфинкса.

— Видях кръстоидите на Хойт. Същите, които носиш сега ти.

— И аз повярвах на разказа му… на твоя разказ — рече Сол. Той подаде бутилката на консула.

Дюре докосна челото си.

— Прослушах инфотермните дискове. Разказите, включително и моят, са… невероятни.

— Съмняваш ли се в някой от тях? — попита консулът.

— Не. Трудно е да ги разбереш. Да откриеш общия елемент… свързващата ги нишка. Сол вдигна Рахил на гърдите си, като леко я люлееше, прихванал с длан тила й.

— Трябва ли да има някаква връзка? Освен Шрайка?