Дан Симънс - Падането на Хиперион

Вместо да активира прехвърлянето, инфотермът й я предупреди за опасностите от пътуването й там. Тя отмени предупреждението.

Самият телепортал започна да оспорва избора й, докато президентът не използва универсалната си карта, за да го програмира ръчно.

Замъгленият правоъгълник на телепортаторната врата се задейства и Гладстоун мина през него.

Единственото място на луната на Старата Земя, което все още беше обитаемо, бе районът на планината и Mare 18 18 Море (лат.) — Бел.пр. , запазен за церемонията „Масада“ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и именно там се прехвърли Гладстоун. Наблюдателните позиции и парадното поле бяха пусти. Задържащи полета клас десет скриваха звездите и далечните скални стени в мъгла, но Гладстоун виждаше местата, където вътрешната топлина от ужасните гравитационни приливи беше стопила далечните планини и ги бе накарала да потекат като нови морета от скали.

Тя пресече равнината от сив пясък, усещайки слабата гравитация като покана за полет. Представи си се като един от храмерските балони, завързан, но копнеещ да се издигне нависоко. Устоя на порива да подскочи, да се хвърли в гигантски скок, но походката й беше лека и прахът очертаваше във въздуха зад нея невероятни мотиви.

Въздухът под купола на задържащото поле беше много рядък и Гладстоун откри, че трепери, въпреки затоплящите елементи в пелерината си. Тя остана продължително време в центъра на безличната равнина и се опитваше да си представи просто Луната, първата стъпка на човечеството в дългото му залитане от люлката. Но наблюдателните позиции и складовете за снаряжение на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ я разсейваха, правеха опитите й безуспешни и накрая тя вдигна очи, за да види това, за което всъщност беше дошла.

Старата Земя висеше в черното небе. Но не Старата Земя, разбира се, а само пулсиращият уголемен диск и сферичният облак от останки, който някога беше представлявал Старата Земя. Беше много ярък, по-ярък от която и да е звезда, виждаща се от Патауфа дори и в най-ясната нощ, но яркостта му бе странно зловеща и хвърляше нездрава светлина по калносивото поле.

Гладстоун стоеше и гледаше. Никога преди не беше идвала тук, бе се насилвала да не идва и сега, когато стоеше на това място, отчаяно искаше да почувства нещо, да чуе нещо, сякаш до нея можеше да се донесе някакъв глас на предпазливост, вдъхновение или просто на състрадание.

Не чу нищо.

Преди да реши да си тръгне, тя остана там още няколко минути, без да мисли за нищо, като усещаше как ушите и носът й започват да замръзват. На ТС2 почти щеше да се разсъмва.

Гладстоун беше активирала портала и се оглеждаше за последен път, когато на по-малко от десет метра разстояние се появи замъгленият правоъгълник на друг преносим портал. Тя спря. В Мрежата нямаше и петима души с индивидуален достъп до земната луна.

Микродистанционният пазач се спусна с жужене и се понесе между нея и фигурата, появяваща се от портала.

Лейт Хънт излезе, хвърли поглед наоколо, потръпна от студ и бързо тръгна към нея.

— Г. президент, трябва да се върнете незабавно. Прокудените са успели да пробият отбраната ни с удивителна контраатака.

Гладстоун въздъхна. Бе знаела, че това ще е следващата крачка.

— Добре — отвърна тя. — Паднал ли е Хиперион? Можем ли да евакуираме силите си оттам?

Хънт поклати глава. Устните му бяха почти сини от студа.

— Вие не разбирате — прозвуча гласът на помощника й в редкия въздух. — Не става дума само за Хиперион. Прокудените нападат от десетина места. Те нахлуват в самата Мрежа!

Внезапно вцепенена и смразена до сърцето си, по-скоро от шок, отколкото от лунния студ, Мейна Гладстоун кимна, обгърна се по-здраво в пелерината си и се върна през портала на свят, който вече никога нямаше да бъде същият.

Събраха се в началото на долината на Гробниците на времето. Брон Ламиа и Мартин Силенъс бяха натоварени с толкова раници и торби, колкото можеха да носят, а Сол Уайнтрауб, консулът и отец Дюре стояха мълчаливи като съд на патриарси. Първите сенки на следобеда започваха да се протягат на изток по долината към леко блестящите Гробници като пръсти от мрак.

— Все още не съм сигурен, че идеята да се разделим е добра — рече консулът, като потриваше брадичката си. Беше много горещо. Пот се събираше по наболата по страните му брада и се стичаше надолу по шията.

Ламиа сви рамене.

— Знаехме, че всеки един от нас ще трябва да се изправи сам пред Шрайка. Има ли някакво значение, ако се разделим за няколко часа? Трябва ни храна. И тримата можете да дойдете, ако искате.