Дан Симънс - Падането на Хиперион

„Ако продължа, всичко това може да бъде унищожено. Ще бъде унищожено.“

Гладстоун спря на ръба на кръгла платформа и се хвана за парапета толкова силно, че петната, с които възрастта беше изпъстрила ръцете й, рязко изпъкнаха на фона на внезапно избледнялата кожа. Помисли си за старите книги, които бе чела — отпреди Хеджира, отпреди космическите полети. В тях се разказваше как хората от току-що създадените държави на континента Европа бяха пренасяли хора с по-тъмен цвят на кожата — африканци — далеч от родните им земи, за да живеят в робство в колониалния Запад. Биха ли се поколебали тези роби, завързани и оковани, голи и свити в зловонния трюм на робовладелския кораб… биха ли се поколебали да въстанат, да смъкнат похитителите си долу, ако това означаваше да унищожат красотата на този робовладелски кораб и… на самата Европа?

„Но те са имали Африка, където да се завърнат.“ Мейна Гладстоун издаде полустон, полуридание. Тя се извърна от възхитителния изгрев, от носещите се песнопения, които приветстваха новия ден, от балоните — едновременно живи и създадени от човек — издигащи се високо в новороденото небе и се спусна надолу в сумрака, за да включи портала си.

Тя не можеше да отиде там, откъдето произлизаше последният поклонник, Мартин Силенъс. Поетът беше само на сто и петдесет години, полупосинял от пулсенови процедури, клетките му помнеха ледения студ на десетина продължителни криогенни сомнии и още по-студеното замразяване, но животът му обхващаше повече от четири века. Беше роден на Старата Земя по време на последните й дни. Майка му произхождаше от едно от най-знатните семейства и младостта му бе преминала в упадък и изящност, в красота и в сладкия мирис на разлагане. Майка му беше останала на умиращата Земя, а той бе пратен в космоса, за да може някой да изплати семейните дългове, дори това да означаваше… както всъщност и беше… години на служба като принудителен физически работник на един от най-пъклените затънтени светове в Мрежата.

Гладстоун не можеше да отиде на Старата Земя, затова се насочи към Небесна врата.

Столица на планетата беше Мъдфлат и Гладстоун обиколи павираните й улици, възхищавайки се на големите стари къщи, надвиснали над тесните, каменни корита на каналите, които пресичаха пътя нагоре по изкуствения склон, сякаш взети от гравюра на Ъшър. Изящни дървета и още по-големи конски папрати увенчаваха хълмовете, успоредно с които минаваха широки, бели булеварди и изчезваха зад изящния завой на бялопясъчни плажове. Ленивият прилив надигаше лилави вълни, които пречупваха светлината в десетки цветове, преди да се разбият в съвършения бряг.

Гладстоун спря в парка над мъдфлатската Променада, в който десетки двойки и грижливо облечени туристи дишаха привечерния въздух под газовите лампи и сянката на листата, и си представи как е изглеждала Небесна врата преди три века, когато планетата е била само един суров Протекторатен свят, все още не напълно тераформиран и как младият Мартин Силенъс, все още страдащ от културната дезориентация, от загубата на богатството си и от мозъчна травма, дължаща се на шок от замръзването по време на дългото пътуване, беше работил тук като роб.

След това Атмосферогенераторната станция беше осигурила няколкостотин квадратни километра годен за дишане въздух и донякъде обитаема земя. Цунами бяха отнасяли с еднакво безразличие градове, проекти за преобразяване на земята и работници. Принудителните работници като Силенъс бяха копали киселинните канали, бяха изхвърляли респираторните бактерии от лабиринтите под калта и бяха разчиствали боклуците и труповете от приливните наноси след наводненията.

„Постигнали сме известен напредък — помисли си Гладстоун, — въпреки инерцията, наложена ни от Техноцентъра. Въпреки почти смъртоносните науки. Въпреки фаталната ни пристрастеност към играчките, подарени ни от собствените ни творения.“

Не беше доволна. Преди да свърши разходката й по световете, тя искаше да посети родината на всеки един от поклонниците на Хиперион, колкото и напразен да знаеше, че ще е жестът й. На Небесна врата Силенъс се беше научил да пише истинска поезия, дори докато поради временно увредения си ум бе загубил умението да говори, но това не беше родината му.

Гладстоун не обърна внимание на приятната музика, долитаща от концерта на Променадата, не обърна внимание на пътническите ЕМПС-та, които се движеха над главата й като мигриращи птици, не обърна внимание на приятния въздух и меката светлина, а включи портала си и му нареди да я телепортира на земната луна.