Дан Симънс - Падането на Хиперион

Пресичането на последните дюни и каменистата пустош беше уморително и досадно. Когато стигна подножието на хълмовете, вече беше късен следобед и крепостта се криеше в сянка.

Слизането по шестстотин шейсет и едното стъпала на стълбището от крепостта четирийсет часа преди това бе лесно. Изкачването беше истинско изпитание, въпреки лусианските й мускули. Колкото по-нагоре се качваше, толкова по-студен ставаше въздухът, а гледката — толкова по-величествена. Когато стигна на четиристотин метра над подножието на хълмовете, тя вече не се потеше и долината на Гробниците на времето отново се виждаше. Под този ъгъл можеше да зърне единствено върха на Кристалния монолит и то като неправилно очертание от блестяща светлина. Брон спря веднъж, за да се увери, че това всъщност не е сигнален огън, но проблясъците бяха случайни — просто парче кристал, клатещо се от разбития Монолит, отразяваше слънчевите лъчи.

Точно преди последните сто стъпала, Ламиа отново изпробва инфотерма си. Комуникационните канали представляваха обичайната каша и глупости, навярно изкривявани от приливите на времето, които заглушаваха и най-близките електромагнитни комуникации. Комуникационният лазер би функционирал тук… изглежда функционираше при излъчването на древния инфотерм на консула… но освен него, след изчезването на Касад, те вече нямаха комуникационни лазери. Ламиа сви рамене и се заизкачва по последните стъпала.

Крепостта Хронос беше построена от андроидите на Тъжния крал Били — всъщност, никога не бе служила за истинска крепост, а беше замислена като курортно място, като крайпътен хан и лятно убежище за творците. След евакуирането на Града на поетите, тя бе останала пуста в продължение на повече от век, посещавана единствено от най-дръзките авантюристи.

С постепенното отслабване на заплахата от Шрайка бяха започнали да я посещават туристи и поклонници, а накрая Църквата на Последното изкупление я беше отворила отново като задължителна спирка по време на годишното Поклонничество. Мълвеше се, че в някои от помещенията, дълбоко вкопани в планината или на върха на най-трудно достъпните кули, се извършват тайнствени ритуали и сложни жертвоприношения на онова създание, което култистите на Шрайка наричаха Аватара.

С наближаващото отваряне на Гробниците, безумната непредсказуемост на приливите на времето и евакуацията на северните региони, крепостта Хронос отново се бе смълчала. И беше такава, когато Брон Ламиа стигна до нея.

Слънцето все още огряваше пустинята и мъртвия град, но крепостта тънеше в сумрак, когато Ламиа се добра до най-долната тераса, почина си за миг, извади джобното фенерче от най-малката си раница и влезе в лабиринта. Коридорите бяха тъмни. По време на престоя им тук преди два дни Касад беше обиколил мястото и бе съобщил, че не функционира нито един от енергийните източници — слънчевите конвертори били разбити, ядрените клетки смачкани и дори резервните батерии били счупени и разхвърляни из избите. Ламиа се бе сещала за това десетина пъти, докато изкачваше шестстотин шейсет и едното стъпала и се мръщеше към замръзналия елеватор на ръждясалата вертикална линия.

По-големите зали, предназначени за хранене и събиране, бяха точно такива, каквито ги бяха оставили… покрити с изсъхнали останки от изоставени празненства и следи от паника. Нямаше трупове, но покафеняващите петна по стените и гоблените предполагаха оргия от насилие не преди чак толкова много седмици.

Ламиа не обърна внимание на хаоса, не обърна внимание на предвестниците — огромни, черни птици с отвратително човешки лица, — издигнали се от главната трапезария, пренебрегна собствената си умора, докато изкачваше многобройните равнища до склада, където си бяха устроили лагер. Стълбищата ставаха неописуемо тесни, а бледата светлина хвърляше през цветните прозорци болезнени сенки. Там, където стъклата бяха счупени или липсваха, надничаха чудати готически водоливници, сякаш замръзнали в момента на влизането. Студен вятър духаше от заснежените върхове на Брайдъл Рейндж и караше Ламиа да трепери, въпреки че беше изгоряла от слънцето.

Багажът лежеше там, където го бяха оставили, в малкия склад, високо над централната зала. Брон провери да не би някои от кутиите и кошовете в стаята да съдържат нетрайни храни и после излезе на малкия балкон, на който Ленар Хойт бе свирил с балалайката си преди толкова малко време — всъщност, преди цяла вечност.