Дан Симънс - Падането на Хиперион

Сенките на високите върхове се протягаха на няколко километра по пясъка, почти до мъртвия град. Долината на Гробниците на времето и разхвърляните отпадъци зад нея все още се мержелееха на привечерната светлина. Камъните и ниските скални образувания хвърляха назъбени сенки. Оттук Ламиа не можеше да види Гробниците, макар че Монолитът все още хвърляше случайни проблясъци. Тя отново изпробва инфотерма си, изруга, когато устройството й отвърна само с пращене на статично електричество и фонови смущения и влезе вътре, за да подреди и натовари багажа си.

Брон взе четири раници с основни продукти, завити в енергиен дунапрен и фибропластмаса. В крепостта имаше вода — коритата, събиращи водата от топящия се високо горе сняг, бяха нещо, което не можеше да се развали. Тя напълни всички бутилки, които бе донесла и потърси още. Най-много се нуждаеха от вода. Ламиа изруга Силенъс, че не беше дошъл с нея — старецът би могъл да носи поне пет-шест шишета.

Готвеше се да тръгва, когато чу шума. Имаше нещо в Главната зала, между нея и стълбището. Ламиа нарами последната раница, извади от колана си автоматичния пистолет на баща си и бавно заслиза по стълбите.

Залата беше празна — предвестниците не се бяха върнали. Тежки гоблени се развяваха от вятъра като изгнили знамена над отпадъците от храна и приборите. На отсрещната стена вятърът клатеше огромна скулптура на лицето на Шрайка от хром и стомана.

Ламиа се прокрадна през залата, като се завърташе на всеки няколко секунди, така че гърбът й да не остава за дълго обърнат към някой от тъмните ъгли. Внезапен писък я накара да замръзне.

Не беше човешки писък. Беше някакъв ултразвуков вой, който разклати зъбите на Брон и я накара да стисне пистолета с побелели пръсти. Той рязко прекъсна, сякаш грамофонен лъч бе вдигнат от плоча.

Ламиа видя откъде идва звукът. Зад празничната трапеза, зад скулптурата, под шестте големи прозорци с цветни стъкла, през които приглушено кървеше избледняваща светлина, имаше малка вратичка. Гласът кънтеше така, сякаш идваше от някаква подземна тъмница или изба, далече надолу.

Брон Ламиа беше любопитна. Целият й живот бе представлявал сблъсък с извънмерното й любопитство, което достигна връхна точка при избора на старомодната и понякога забавна професия на частен детектив. Любопитството й често я бе вкарвало в затруднени ситуации, неприятности или едновременно и в двете. И много често се беше разплащало с информация, известна на малцина.

Но не и този път.

Ламиа бе дошла да намери толкова необходимата им храна и вода. Никой от другите не би могъл да е пристигнал тук… тримата възрастни мъже не биха могли да са я изпреварили, въпреки отклонението й към мъртвия град… а всичко останало не я интересуваше.

„Касад?“ — запита се тя, но изостави тази мисъл. Звукът не се беше разнесъл от устата на полковника от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

Брон Ламиа отстъпи от вратичката, като държеше пистолета си в готовност, откри стъпалата към главните равнища и предпазливо заслиза, минавайки през всяко помещение колкото е възможно по-скрито, нарамила седемдесет килограма багаж и повече от десет бутилки с вода. Тя зърна отражението си в едно избеляло стъкло на най-долното равнище — ниско, хармонично тяло, вдигнат и въртящ се във всички посоки пистолет, огромен товар от раници, люлеещи се на гърба й на широки ремъци, бутилки и манерки, които тракаха една в друга.

Ламиа не го намери за забавно. Тя облекчено въздъхна, когато излезе на ниската тераса и на студения, рядък въздух и се приготви отново за слизане. Още нямаше нужда от джобното си фенерче — вечерното небе внезапно се изпълни с ниски облаци, обагрени в розовата и кехлибарена светлина на планетата, които осветиха с дълбокия си блясък дори крепостта и подножието на хълмовете долу.

Брон взимаше стъпалата по две наведнъж и мускулите на яките й крака я заболяха още преди да преполови пътя. Не беше прибрала оръжието, а го държеше в готовност, в случай, че нещо се спусне отгоре или се появи от някой отвор в скалите. Когато стигна долу, тя се отдалечи от стълбището и погледна към кулите и терасите на половин километър над нея.

Към нея падаха скали. И не само скали — водоливниците бяха откъснати от древните си стойки и се премятаха във въздуха заедно с камъните, а демоничните им лица се осветяваха от сумрачните отблясъци. Ламиа се затича, подмятайки раниците и бутилките, разбра, че няма време да стигне на безопасно разстояние, преди да бъде затрупана, хвърли се между два ниски камъка и се притисна до единия от тях.