Дан Симънс - Падането на Хиперион

Федман Касад гледаше с омаята, която беше изпитал някога по време на симулационното изживяване на нападението на френската кавалерия при Азенкур.

— Това не е ли симулация?

— Не — отвърна Монита.

— И се случва сега?

Сребристото видение отстрани кривна глава.

— Кога е сега?

— След нашата… среща… в долината на Гробниците на времето.

— Не.

— Тогава бъдещето?

— Да.

— Но близкото бъдеще?

— Да. Пет дни, след като ти и приятелите ти пристигнахте в долината.

Касад поклати глава в почуда. Ако трябваше да вярва на Монита, той беше пътувал напред във времето.

Лицето й отразяваше пламъците и многобройните цветове, когато тя се обърна към него.

— Искаш ли да участваш в битката?

— Да се бия с прокудените ли? — Той скръсти ръце и в погледа му се появи ново напрежение. Беше изпитал бойните способности на този странен пластокостюм. Най-вероятно щеше да е в състояние да обърне хода на битката дори и с една ръка… най-вероятно щеше да унищожи хиляди войници на прокудените, които вече се бяха приземили. — Не — помисли той към нея, — не сега. Не по това време.

— Господаря на болката смята, че си воин. Касад отново се обърна да я погледне. Изпитваше смътно любопитство защо Монита нарича Шрайка с такова тромаво име.

— Господаря на болката може да си го навре — помисли той. — Освен ако не иска да се бие с мен.

Монита остана за дълго безмълвна, като живачна скулптура на ветровития връх.

— Наистина ли би се сражавал с него? — накрая помисли към него тя.

— Дойдох на Хиперион, за да го убия. Теб също. Ще се сражавам, когато и да се съгласи един от вас двамата.

— Все още ли смяташ, че съм ти враг?

Касад си спомни за нападението срещу него при Гробниците, като вече знаеше, че то е било по-скоро удовлетворяване на собственото му желание, на собствения му таен копнеж отново да се люби с тази невероятна жена.

— Аз не знам каква си ти.

— Отначало бях жертва, подобно на толкова много други — отвърна наум Монита и отклони погледа си към долината. — После, далеч в бъдещето, разбрах защо е бил изкован Господаря на болката… защо е трябвало да бъде изкован… и тогава се превърнах едновременно в негов спътник и хранител.

— Хранител ли?

— Наблюдавах приливите на времето, поправях апаратурата и се грижех Господаря на болката да не се събуди преди да е дошло времето му.

— Значи можеш да го контролираш? — При тази мисъл, пулсът на Касад се ускори.

— Не.

— Тогава кой или какво може да го контролира?

— Само този или тази, който го победи в двубой.

— Кой го е побеждавал?

— Никой — помисли Монита. — Нито в бъдещето, нито в миналото ти.

— Мнозина ли са опитвали?

— Милиони.

— И всички са загинали?

— Или още по-лошо. Касад си пое дъх.

— Знаеш ли дали ще ми бъде позволено да се сражавам с него?

— Ще се сражаваш.

Касад въздъхна. Никой не бе побеждавал Шрайка. Неговото бъдеще беше нейното минало… тя бе живяла там… бе зървала ужасното трънено дърво точно като него, виждайки познати лица така, както той беше видял да се съпротивлява Мартин Силенъс, набучен, години преди да се запознае с поета. Касад обърна гръб на битката в долината.

— Можем ли да отидем сега при него? Предизвиквам го на двубой.

Монита безмълвно погледна лицето му. Касад виждаше собствения си живачен образ да се отразява в нейния. Без да отвърне, тя се обърна, докосна въздуха и включи портала.

Касад пристъпи напред и първи мина през него.

Гладстоун се прехвърли директно в Правителствения дом и се втурна в Тактическия команден център заедно с Лейт Хънт и пет-шест други помощници. Стаята беше препълнена: Морпурго, Сингх, Ван Цайдт и десетина други представляваха армията, макар и Гладстоун да забеляза, че младият морски герой, командир Лий, го нямаше. Тук бяха повечето от министрите в правителството, включително Алън Имото, министър на отбраната, Гариън Персов, министър на дипломацията и Барбра Дан-Гидис, министър на икономиката. Заедно с Гладстоун пристигаха и сенатори, някои от които изглеждаха така, сякаш току-що се бяха събудили — „дъгата на властта“ на овалната заседателна маса включваше сенаторите Колчев от Лусус, Ришо от Ренесанс Вектор, Роанквист от Нордхолм, Какинума от Фуджи, Сабенсторафем от Сол Дракони Септем и Петерс от Денеб Драй. Председателстващият Денцел-ХиатАмин седеше с объркано изражение, плешивата му глава лъщеше на светлината на лампите, а младият му колега, говорителят на Всеобема Гибънс, беше кацнал на ръба на стола си с ръце върху коленете и позата му издаваше едва сдържана енергия. Проекцията на съветник Албедо седеше точно срещу празния стол на Гладстоун. Всички се изправиха, когато президентът префуча по пътеката, зае мястото си и даде знак на останалите да направят същото.