Дан Симънс - Падането на Хиперион

От кървавочервената далечина Федман Касад се опитваше да изплува от безсъзнанието, знаейки, че откакто се бяха блъснали в земята са изминали само една-две секунди. Полковникът със залитане се изправи на крака и я ритна в главата с пълна сила.

Монита избягна удара, хвана крака му и го запрати в триметровия квадрат от кристал. Мъжът го разби и се преметна в пясъка и нощта навън. Тя докосна шията си, около лицето й потече живак и Монита излезе след него.

Касад вдигна разбития си визьор и свали шлема. Вятърът разроши късата му, черна коса и пясъкът застърга в бузите му. Той застана на колене, после се изправи на крака. Датчиците в яката на костюма му мигаха в червено, съобщавайки, че са изтощени последните енергийни запаси. Полковникът не обърна внимание на предупрежденията — енергията щеше да бъде достатъчно за следващите няколко секунди… и единствено това щеше да има значение.

— Каквото и да се случи в бъдещето ми… в твоето минало — каза Монита, — не аз се промених. Аз не съм Господаря на болката. Той…

Касад прескочи трите метра, които ги разделяха, приземи се зад Монита и замахна със смъртоносната ръкавица на дясната си ръка така, че разруши звуковата бариера с ръба на дланта си — толкова твърд и остър, колкото бяха в състояние да го направят въглеродно-въглеродните пиезоелектрични влакна.

Монита не се наведе, нито се опита да блокира атаката. Ръкавицата на Касад засегна основата на шията й с удар, който би отсякъл дърво и би се врязъл на половин метър в скала. На Бреша, в ръкопашна схватка в столицата Бъкминстър, Касад бе убил един полковник от прокудените толкова бързо — ръкавицата му беше прерязала бронята, шлема, персоналното силово поле, плътта и костта без да спира, — че главата на мъжа бе примигнала при вида на собственото й тяло двайсет секунди преди смъртта да го отнесе.

Ударът на Касад наистина беше силен, но спря на повърхността на живачния пластокостюм. Монита не залитна и не реагира. Той усети, че енергията на костюма му свършва в мига, в който ръката му остана неподвижна, а раменните му мускули се сгърчиха в агония. Полковникът се олюля назад — дясната му ръка висеше неподвижна острани, а енергията на костюма му изтичаше като кръв от рана.

— Ти не ме слушаш — укори го Монита. Тя пристъпи напред, сграбчи Касад за предницата на бойния му костюм й го запрати на двайсет метра към Нефритената гробница.

Той падна и бронята му се втвърди, за да поеме само част от сблъсъка, защото енергийните резерви бяха свършили. Лявата му ръка защити лицето и врата му, но после бронята поддаде и ръката му се изви безполезно под него.

Монита прескочи двайсетте метра, приклекна до него, вдигна го във въздуха с една ръка, сграбчи с другата бронята му и съдра бойния му костюм, разкъсвайки двестате пласта от микронишки и омега-полимери. После леко, почти сантиментално го зашлеви. Главата на Касад отскочи и той едва не загуби съзнание. Вятър и пясък шибаха голата плът на гърдите и корема му.

Монита доразцепи остатъка от костюма, откъсна биосензорите и мониторите за обратна връзка. Тя изправи голия мъж, хвана го за раменете и го разтърси. Касад усети вкус на кръв и в полезрението му заплуваха червени петна.

— Не трябва да бъдем врагове — тихо каза тя.

— Ти… стреля… срещу мен.

— За да проверя реакцията ти, а не за да те убия.

Устата й се движеше нормално под живачното було. Тя отново го плясна. Касад отлетя на два метра във въздуха, приземи се върху пясъчна дюна и се претърколи надолу в студения пясък. Въздухът беше пълен с милиони прашинки — сняг, пясък, кристалчета обагрена светлина. Касад се претърколи, застана на колене, вкопчен в движещата се пясъчна дюна с пръсти, превърнали се във вцепенени непохватни лапи.

— Касад — промълви Монита.

Той се отпусна по гръб в очакване.

Беше дезактивирала костюма си. Плътта й изглеждаше топла и уязвима, с толкова бледа кожа, че сякаш беше почти прозрачна. По връхчетата на съвършените й гърди се виждаха тънки сини вени. Краката й изглеждаха силни, грижливо изваяни, бедрата леко раздалечени там, където се срещаха с тялото й. Очите й бяха тъмнозелени.

— Ти обичаш войната, Касад — промълви Монита, когато легна върху него.

Той се съпротивляваше, направи опит да се извърти настрани, вдигна ръце, за да я отблъсне. Монита прикова дланите му над главата му с една ръка. Тялото й излъчваше топлина, когато започна да гали с гърди гръдта му и се отпусна между разтворените му крака. Касад усети до стомаха си леката заобленост на корема й.