Дан Симънс - Падането на Хиперион

Но гробницата беше останала. Тялото на бабата на консула вече не беше там… всъщност никога не се бе намирало там… но подобно на толкова много символи от този свят, празната крипта вдъхваше почит, почти благоговение.

Гладстоун погледна между кулите, покрай стария вълнолом, където някога сините лагуни сега бяха станали кафяви, покрай платформите на сондите и туристическите корабчета, към мястото, където започваше морето. Сега нямаше плаващи острови. Те вече не се движеха на огромни стада из океаните, дървесните им платна не се издуваха от южните ветрове и техните пастири, делфините не цепеха водата в бяла пяна.

Сега островите бяха опитомени и населени от граждани на Мрежата. Делфините бяха мъртви — някои бяха убити в големите битки с ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а повечето се бяха самоубили в необяснимото Масово самоубийство в Южното море, последната загадка на една раса, скрита в загадъчност.

Гладстоун седна на една ниска пейка до ръба на скалите и намери стрък трева, който можеше да обели и сдъвче. Какво се бе случило с един свят, превърнал се от дом за сто хиляди души, пазещи деликатно равновесие с деликатната екология, в игрище за повече от четиристотин милиона през първото десетилетие на включването му в Хегемонията?

Отговор: светът беше умрял. Или поне бе умряла душата му, въпреки че екосферата продължаваше да функционира след известна промяна. Планетарните еколози и специалистите по тераформиране поддържаха люспата жива, предпазваха морето от окончателно задушаване от неизбежните отпадъци, отходни води и разливане на нефт, стремяха се да сведат до минимум или да скрият шумовото замърсяване и хилядите други неща, които бе донесъл прогресът. Но Мауи-Обетована, каквато я бе познавал консулът като дете преди по-малко от век, когато се бе изкачвал по същия този хълм на погребението на баба си, беше изчезнала завинаги.

Група от хокингови килимчета прелетя над главата й — туристите върху тях се смееха и викаха. Високо над тях огромно екскурзионно ЕМПС за миг засенчи слънцето. Внезапно попаднала под сянката, Гладстоун хвърли стръка трева и облегна лакти върху коленете си. Замисли се за предателството на консула. Тя бе разчитала на това предателство, бе заложила всичко на човека, израснал на Мауи-Обетована, внук на Сайри, надявайки се, че той ще се присъедини към прокудените в неизбежната битка за Хиперион. Планът не беше само неин — Лейт Хънт й помагаше от десетилетия в деликатната хирургическа операция за поставянето на точно определен човек във връзва с прокудените, в положение, от което той да може да предаде и двете страни, като активира устройството им, за да прекрати приливите на времето на Хиперион.

И той го бе направил. Консулът, човекът, отдал четири десетилетия от живота си, както и жена си и детето си, в служба на Хегемонията, накрая бе избухнал в отмъщение като бомба, останала безмълвна в продължение на половин век.

Гладстоун не се радваше на предателството. Консулът бе продал душата си и щеше да заплати ужасна цена — в историята, в собствения си ум, — но измяната му не беше нищо в сравнение с тази, за която Гладстоун бе готова да страда. Като президент на Хегемонията, тя беше символичен лидер на сто и петдесет милиарда човешки души. И бе готова да ги предаде всичките, за да спаси човечеството.

Тя се изправи, усети възрастта и ревматизма в костите си и бавно се насочи към терминала. Спря за миг до тихо жужащия портал и хвърли поглед през рамо, за да зърне за последен път Мауи-Обетована. Ветрецът духаше откъм морето, но носеше само зловонното на платформи за добиване на нефт и рафинирани газове и Гладстоун извърна лице.

Тежестта на Лусус се стовари върху загърнатите й с пелерина рамене като железни окови. Беше пиков час за Магистралата и хиляди пътници, купувачи и туристи се тълпиха по всички тротоарни равнища, изпълваха километровите ескалатори с пъстроцветно множество и атмосферата тежеше от дишан от многобройни дробове въздух, смесен с типичния за затворените системи мирис на петрол и озон. Гладстоун не обърна внимание на скъпите търговски равнища и пое по един страничен дисков път, за да измине десетте клика до главния храм на Шрайка.

Широкото стълбище беше преградено с полицейски забранителни и задържащи полета, които блестяха във виолетово и зелено. Самият храм бе затворен и тъмен. Много от високите прозорци с тънки, цветни стъкла, които гледаха към Магистралата, бяха разбити. Гладстоун си спомни докладите за бунтове отпреди няколко месеца и разбра, че епископът и помощниците му са избягали.