Дан Симънс - Падането на Хиперион

Касад понечи да се дръпне, но разбра, че любопитството в него надделява над желанието да умре и пристъпи през портала заедно с Шрайка.

Президент Мейна Гладстоун не можа да заспи. Тя стана, бързо се облече в тъмния си апартамент дълбоко в Правителствения дом и направи онова, което често правеше при безсъние — обиколи световете.

Личният й телепортал се включи и запулсира. Гладстоун остави телохранителите си да седят в преддверието и взе със себе си само един от микродистанционните си пазачи. Нямаше да вземе и него, ако й позволяваха законите на Хегемонията и правилата на Техноцентъра. А те не й позволяваха.

На ТС2 минаваше полунощ, но тя знаеше, че на много от световете е ден, затова облече дълга пелерина с ренесансова изолираща яка. Панталоните и ботушите й не издаваха нито пола, нито класата й, макар че качеството на самата пелерина можеше да я издаде на някои места.

Президент Гладстоун мина през едновремевия портал, като по-скоро усети, отколкото видя или чу как микродистанционния пазач изжужа зад нея, набра височина и стана невидим, когато възрастната жена излезе на площад „Св. Петър“ в Нови Ватикан на Пацем. За миг тя не разбра защо е кодирала импланта си за това място — поради присъствието на онзи демодиран монсиньор на вечерята на Божия горичка? — но после осъзна, че докато беше лежала будна, си бе мислила за поклонниците, за седмината, тръгнали преди три години, за да приемат участта си на Хиперион. Пацем беше родината на отец Ленар Хойт… и на другия свещеник преди него, Дюре.

Гладстоун сви рамене под пелерината и пресече площада. Посещението на родните светове на поклонниците беше толкова добър план за разходката й, колкото и всеки останал — през повечето безсънни нощи тя обикаляше десетки светове и се връщаше на Тау Сети Сентър точно преди зазоряване за първите си срещи. Поне това бяха само седем планети.

Тук беше рано. Небесата на Пацем бяха жълти, обагрени със зеленикави облаци и мирис на амоняк, който атакува синусите й н накара очите й да се насълзят. Въздухът имаше онази лека, неприятна химическа миризма на свят, който нито е изцяло тераформиран, нито е съвсем враждебен към човека. Гладстоун спря и се огледа.

Площадът „Св. Петър“ се намираше на върха на хълм, заобиколен с полукръг от колони с огромна базилика в центъра. От дясната й страна, там, където колоните се отваряха към стълбище, спускащо се километър или повече на юг, се виждаше малък град с ниски, груби къщи, сгушени между кокалено бели дървета, които напомняха за скелетите на отдавна умрели, осакатени животни.

Забелязваха се съвсем малко хора, които бързаха през площада или се качваха по стълбите, сякаш закъснели за служба. Някъде изпод огромния купол на катедралата започнаха да бият камбани, но редкият въздух заглушаваше всички звуци.

Гладстоун се приближи до кръга от колони свела глава без да обръща внимание на любопитните погледи на духовниците и уличните чистачи, които караха машина, напомняща на половинтонен таралеж. В Мрежата имаше десетки гранични светове като Пацем, повечето от които в Протектората и съседната Периферия — прекалено бедни, за да са привлекателни за безкрайно подвижното гражданство, прекалено напомнящи на Старата Земя, за да бъдат пренебрегнати по време на мрачните дни на Хеджира. Беше подходящ за малка група като католиците, които бяха дошли тук, опитвайки се да възродят вярата си. Гладстоун знаеше, че тогава бяха наброявали милиони. Сега сигурно нямаше повече от няколко десетки хиляди. Тя затвори очи и си припомни холосите от досието на отец Пол Дюре.

Гладстоун обичаше Мрежата. Обичаше човешките същества в нея. Въпреки цялото си плиткоумие, егоизъм и неспособност да се променят, те представляваха човечеството. Гладстоун обичаше Мрежата. Обичаше я достатъчно, за да знае, че трябва да спомогне за унищожаването й.

Тя се върна при малкия терминал с три портала, включи собствения си телепортаторен възел с обикновена команда към инфосферата и мина през него, за да излезе на слънчева светлина и въздух, изпълнен с мирис на море.

„Мауи-Обетована.“ Гладстоун знаеше точно къде се намира. Тя стоеше на хълма над Фърстсайт — гробницата на Сайри все още бележеше мястото, откъдето преди век беше започнал краткотрайният бунт. По онова време Фърстсайт бе село с няколко хиляди души население и през всяка Фестивална седмица флейтисти бяха поздравявали плаващите острови, насочили се на север към районите си за хранене в Екваториалния архипелаг. Сега градът се простираше извън подозрението й около острова и от него на половин километър във всички посоки се издигаха кули и жилищни кошери, които се извисяваха над хълма, някога осигурявал най-добър изглед към морския свят на Мауи-Обетована.