Дан Симънс - Падането на Хиперион

После той разбра, че това беше изнасилване и че можеше да се бори просто като не й отвръща, като й отказва. Не се получи. Въздухът около тях изглеждаше течен, бурята — нещо далечно, пясъкът висеше във въздуха като дантелена завеса, изтъкана високо над тях от силния вятър.

Монита се движеше назад и напред, над и до него. Касад чувстваше бавното надигане на възбудата си. Той се съпротивляваше, съпротивляваше се срещу нея, гърчеше се, риташе и се опитваше да освободи ръцете си. Тя беше много по-силна. Използваше дясното си коляно, за да обездвижи настрани крака му. Зърната на гърдите й се триеха в гръдта му като топли камъчета, топлината на корема и слабините й караха плътта му да реагира като цвете, извиващо глава към светлината.

— Не! — изкрещя Федман Касад, но викът му беше заглушен от устата на Монита. С лявата си ръка тя продължаваше да приковава ръцете му над него, а дясната й длан се плъзна между телата им, намери го и го насочи.

Касад захапа устната й, когато топлината го обгърна.

Опитите му да се освободи само го притиснаха още по-силно, пратиха го още по-дълбоко в нея. Той се опита да се отпусне и тя полегна върху него, докато гърбът му не се притисна към пясъка. Касад си спомняше другите случаи, когато се бяха любили, откривайки нормалност във взаимната си топлина, докато войната бушуваше извън кръга на страстта им.

Касад затвори очи и отпусна назад глава, за да удължи агонията на удоволствието, която го обгръщаше като вълна. На устните си усещаше вкуса на кръв, без да знае дали беше негова или нейна.

Минута по-късно, докато двамата все още се движеха в общ ритъм, той разбра, че Монита е освободила ръцете му. Без да се колебае, той я прегърна, обхвана с пръсти гърба й и грубо я притисна към себе си, като плъзна едната си длан по-високо, за да обхване нежно тила й.

Вятърът отново задуха, шумът се върна, пясъкът навяваше от края на дюната. Касад и Монита се плъзнаха по-надолу по леко заобления пясъчен насип и се претърколиха заедно по топлата вълна към мястото, където той свършваше, забравили за нощта, за бурята, за прекъснатата битка и за всичко друго, освен за мига и един за друг.

По-късно, докато вървяха заедно през унищожената красота на Кристалния монолит, тя го докосна веднъж със златна пръчка и още веднъж със син жезъл. Той гледаше в парчето от кристал как отражението му се превърна в живачна рисунка на мъж, съвършена до подробностите на гениталиите му и до линиите, където изпъкваха ребрата на стройното тяло.

— А сега? — попита Касад по начин, който не беше нито телепатия, нито звук.

— Господаря на болката чака.

— Ти негова слугиня ли си?

— В никакъв случай. Аз съм негова съпруга и възмездие. Негов пазител.

— И си дошла заедно с него от бъдещето?

— Не. Бях взета от моето време, за да пътувам назад във времето заедно с него.

— Тогава коя си била преди…

Въпросът на Касад беше прекъснат от внезапната поява… „Не — помисли си той, — от внезапното присъствие, а не поява…“ на Шрайка.

Създанието изглеждаше така, както го помнеше от първата си среща с него преди години. Касад забеляза неговата гладкост на живак върху хром, толкова сходна със собствените им пластокостюми, но интуитивно знаеше, че под тази черупка не се крият само плът и кост. Беше висок поне три метра, четирите ръце стояха нормално на елегантното му тяло, а то представляваше скулптурна маса от тръни, шипове, стави и пластове бръсначни жици. Хилядафасетовите очи горяха със светлина, която можеше да се излъчва от рубинов лазер. Издължената челюст и пластовете зъби сякаш идваха от някой кошмар.

Касад застана в готовност. Ако пластокостюмът му дадеше същата сила и подвижност, каквато беше позволявал на Монита, поне можеше да загине в бой.

Нямаше време за това. В един миг Господаря на болката стоеше на пет метра разстояние, а в следващия беше до Касад, сграбчил горната част от ръката на полковника в стоманено-остро менгеме, което потъна през полето на пластокостюма и накара бицепса му да закърви.

Касад се напрегна в очакване на удар, решен да се бие, дори това да означаваше да се набучи на шиповете, тръните и бръсначните жици.

Шрайка вдигна дясната си ръка и изведнъж се появи четириметрово правоъгълно поле на портал. Приличаше на телепортал, като се изключеше виолетовият блясък, който изпълни вътрешността на Монолита с плътна светлина.

Монита му кимна и мина през портала. Шрайка пристъпи напред и шиповете на пръстите му се врязаха съвсем леко в горната част на ръката на полковника.