Дан Симънс - Падането на Хиперион

Десет стъпки пред него чакаше Монита.

Беше гола под енергийния пластокостюм и сякаш върху плътта й беше излят живак. Касад виждаше пламъците, отразени в извивките на гърдите и бедрата й, светлите петънца във вдлъбнатинките на гърлото и пъпа й. Шията й беше дълга, лицето — изсечено от хром със съвършена гладкост. В очите й се виждаше двойното отражение на дългата сянка, която беше Федман Касад.

Полковникът вдигна щурмовата пушка и ръчно превключи селектора на широкоспектърен огън. В активираната броня тялото му се беше свило в очакване на атака.

Монита помръдна ръка и пластокостюмът й изчезна от темето до шията. Сега беше уязвима. Касад почувства, че познава всеки милиметър от това лице, всяка пора и извивка. Кафявата й коса беше късо подстригана и нежно падаше отляво. Очите бяха същите, големи, любопитни, плашещи със зелените си глъбини. Долната устна на малката уста беше пълна и все още се колебаеше на ръба на усмивката. Той забеляза леко любопитната дъга на веждите, малките уши, които бе целувал и в които бе шептял толкова много пъти. Нежната шия, върху която беше полагал страна, за да чуе пулса й.

Касад вдигна пушката и се прицели в нея.

— Кой си ти? — попита тя. Гласът й беше нежен и чувствен, какъвто го помнеше той, с почти неуловим акцент.

Касад спря с пръст на спусъка. Бяха се любили десетки пъти, познаваха се от години в сънищата му и в любимите си пейзажи на военните симулации. Но ако тя наистина се движеше назад във времето…

— Зная — спокойно каза Монита, очевидно без да съзнава, че той вече натиска спусъка, — ти си онзи; когото е обещал Господарят на болката.

Касад се задъхваше. Когато заговори, гласът му беше дрезгав и много напрегнат.

— Не си ли ме спомняш?

— Не. — Тя килна глава и насмешливо го погледна. — Но Господарят на болката е обещал воин. Било ни е предопределено да се срещнем.

— Ние се срещнахме много отдавна — успя да каже Касад. Пушката автоматично щеше да се прицели в лицето, като променя дължините на вълните и честотите всяка микросекунда, докато не унищожи защитните системи на пластокостюма. Наред с дяволския бич и лазерните лъчи, миг по-късно щяха да се изстрелят иглички и пулсови мълнии.

— Нямам спомени за отдавна станали неща — рече тя. — Ние се движим в противоположни посоки по общия поток на времето. Под какво име ме познаваш в моето бъдеще и твоето минало?

— Монита — промълви Касад, като насилваше напрегнатите си ръка и пръст да стрелят. Тя се усмихна и кимна.

— Монита. Детето на Паметта. В това има жестока ирония.

Касад си спомни предателството й, промяната й, докато се любеха онзи последен път в пясъците над мъртвия Град на поетите. Или се бе. превърнала в Шрайка, или беше позволила на чудовището да заеме нейното място. Любовният акт се бе превърнал в нещо отвратително.

Полковник Касад натисна спусъка.

Монита премига.

— Пушката няма да стреля тук. Не и в Кристалния монолит. Защо искаш да ме убиеш?

Касад изръмжа, захвърли безполезното оръжие в другия край на платформата, насочи енергия в ръкавиците си и нападна.

Монита не се помръдна, за да избяга. Тя го гледаше как напада от десет стъпки — главата му беше сведена, бронята му стенеше, докато променяше кристалната решетка на полимерите, а Касад крещеше. Тя спусна ръце, за да посрещне атаката.

Скоростта и масата на полковника повалиха Монита и двамата се запремятаха заедно. Касад се опитваше да докопа с облечените си в ръкавици ръце гърлото й, Монита стискаше китките му със също толкова огромна сила и те се търкаляха към ръба на платформата. Полковникът се претърколи отгоре й, като се опитваше да използва гравитацията, за да подсили мощта на нападението си, изпънал ръце с твърдите ръкавици и с пръсти, извити в смъртоносни шипове. Левият му крак висеше над шейсетметровата шахта към мрачния под долу.

— Защо искаш да ме убиеш? — промълви Монита и го претърколи на една страна, като избута и двама им от платформата.

Касад изкрещя и смъкна визьора на шлема с рязко движение на главата си. Премятаха се в празното пространство с вплетени в яростна хватка около телата си крака. Стиснала китките му, Монита държеше ръцете му настрани. Времето като че ли забави хода си, докато падаха с бавно движение, въздухът минаваше покрай Касад като одеяло, бавно издърпвано над лицето му. После времето отново се ускори и стана нормално: падаха през последните десет метра. Касад извика и си представи съответния символ, за да накара бронята да се втвърди, след което последва ужасен трясък.