Дан Симънс - Падането на Хиперион

Свещеникът седна на един камък, протегна крака право пред себе си и започна да разтрива бедрата си, сякаш се опитваше да раздвижи схванатите си мускули.

— Вече ми казахте нещичко за това кои сте… и защо сте тук — започна той. — Не можете ли да ми разкажете още?

Поклонниците се спогледаха.

Дюре кимна.

— Смятате ли, че самият аз съм чудовище? Някакво оръдие на Шрайка? Не бих ви обвинявал, ако мислите така.

— Не мислим така — възрази Брон Ламиа. — Шрайка няма нужда от оръдия, за да върши работата си. Освен това ви познаваме от разказа на отец Хойт и от дневниците ви. — Тя погледна към другите. — Открихме, че ни е… трудно… да разкажем защо сме дошли на Хиперион. А сега ще ни бъде невъзможно да повторим това.

— Водил съм някои бележки на инфотерма си — обади се консулът. — Те са съвсем кратки, но дават известна представа за историите ни… и за последното десетилетие от историята на Хегемонията. Защо Мрежата е във война с прокудените. Нещо от този род. Можете да ги прегледате, ако желаете. Няма да ви отнеме повече от час.

— С удоволствие — отвърна отец Дюре и последва консула обратно в Сфинкса.

Брон Ламиа, Сол и Силенъс тръгнаха към началото на долината. От седловината между ниските скали виждаха дюните и пустошта, която се простираше до планините на Брайдъл Рейндж, на по-малко от десет клика на югозапад. Счупените глобуси, нежните кулички и разрушените галерии на мъртвия Град на поетите се виждаха едва на два-три клика отдясно, по широкия хребет, който пустинята постепенно завладяваше.

— Ще се върна в крепостта и ще намеря малко храна — заяви Ламиа.

— Мразя да се цепя от групата — рече Сол. — Можем да се върнем всички заедно.

Мартин Силенъс скръсти ръце.

— Някой би трябвало да остане тук, в случай, че полковникът се появи.

— Преди да тръгне който и да било — каза Сол, — мисля, че трябва да претърсим останалата част от долината. Сутринта консулът не е проверил далеч зад Монолита.

— Съгласна съм — отвърна Ламиа. — Да отиваме, преди да е станало твърде късно. Искам да вземем провизии от крепостта и да се върнем преди мръкване.

Вече се бяха спуснали при Сфинкса, когато се появиха Дюре и консулът. Свещеникът държеше в едната си ръка резервния инфотерм на дипломата. Ламиа обясни плана за претърсване и двамата мъже се съгласиха да се присъединят към тях.

Те отново тръгнаха по коридорите на Сфинкса, а лъчите от джобните им фенерчета и лазерни моливи осветяваха изпотения камък и чудатите ъгли. Излизайки на светлината на обедното слънце, те изминаха тристаметровото разстояние до Нефритената гробница. На влизане в помещението, където Шрайка се бе появил предишната нощ, Ламиа откри, че трепери. Кръвта на Хойт беше останала като ръждиво-кафяви петна по зелените керамични подове. Нямаше и следа от прозрачния отвор към лабиринта отдолу. Нямаше и следа от Шрайка.

В Обелиска нямаше стаи, а само централна шахта, в която между абаносовите стени се виеше спираловидна рампа, прекалено стръмна за спокойно изкачване. Тук отекваше дори шепотът и групата свеждаше разговорите до минимум. На върха на рампата, на петдесет метра над каменния под, нямаше прозорци, нито някакъв друг изглед навън и лъчите на фенерчетата им осветяваха само мрак там, където покривът се извиваше над тях. Закрепени въжета и вериги, останали от два века туризъм, им позволиха да се спуснат без много страх от подхлъзване или падане, което долу би могло да завърши фатално. Когато спряха на входа, Мартин Силенъс извика за последен път името на Касад и ехото ги последва навън на слънчевата светлина.

Прекараха половин час или дори повече в оглеждане на пораженията до Кристалния монолит. Локви от пясък, превърнат в стъкло, с големина от пет до десет метра, пречупваха обедната светлина и отразяваха жегата в лицата им. Разрушената фасада на Монолита, сега цялата надупчена и с все още висящи нишки стопен кристал, приличаше на обект на безмозъчен вандализъм, но всички знаеха, че Касад сигурно се беше борил за живота си. В напомнящия на пчелна пита лабиринт вътре нямаше нито врата, нито какъвто и да е друг вход. Уредите им съобщиха, че вътрешността е празна и несвързана, както винаги. Тръгнаха си неохотно и се заизкачваха по стръмната пътека към основата на северните скали, където се намираха Пещерните гробници, разделени от по-малко от сто метра разстояние помежду си.

— Първите археолози са смятали, че това са най-старите Гробници поради недодялаността им — обясни Сол, когато влязоха в първата пещера. Лъчите от прожекторите играеха по камъка, издълбан в хиляди неразгадаеми мотиви. Нито една от пещерите не беше по-дълбока от трийсет-четирийсет метра. Всяка от тях завършваше с каменна стена, зад която сондите и радарите никога не бяха открили нещо друго.