Дан Симънс - Падането на Хиперион

На излизане от третата Пещерна гробница поклонниците седнаха под малката сянка, която успяха да намерят и разделиха водата и протеиновите бисквити от резервните полеви дажби на Касад. Вятърът се беше усилил и сега въздишаше и шептеше през набраздената скала високо над тях.

— Няма да го намерим — каза Мартин Силенъс. — Шибаният Шрайк го е взел.

Сол хранеше бебето с един от последните биберони. Темето на Рахил беше порозовяло от слънцето, въпреки всичките усилия на учения да я пази, докато вървяха навън.

— Може да е в някоя от Гробниците, в които бяхме — обади се той, — ако с нас има части извън времевата фаза. Това е теорията на Арундес. Той смята Гробниците за четириизмерни конструкции в сложни полета през пространство-времето.

— Страхотно — рече Ламиа. — Значи дори и Федман Касад да е тук, няма да го видим.

— Е — каза консулът и с уморена въздишка се изправи на крака, — нека поне да ги огледаме докрай. Остана само една гробница.

Дворецът на Шрайка беше на километър нататък в долината, разположен по-ниско от другите и скрит зад завоя на скалната стена. Сградата бе по-малка от Нефритената гробница, но сложната й структура — ръбове, кули, контрафорси и подпорни колони, хаотично пръснати и в същото време подвластни на строг ред — я караха да изглежда по-голяма, отколкото беше.

Вътрешността на двореца на Шрайка представляваше кънтяща зала с неравен под от хиляди извиващи се, свързани помежду си сегменти, които напомняха на Ламиа за ребра и прешлени на някакво изкопаемо същество. Петнайсет метра над главите им беше куполът, пресечен от десетки хромирани „остриета“, които минаваха през стените и помежду си и стърчаха като стоманени тръни над сградата. Самият материал на купола беше леко тъмен и придаваше на засводеното пространство дълбок, млечен оттенък.

Ламиа, Силенъс, консулът, Уайнтрауб и Дюре започнаха да викат едновременно името на Касад и гласовете им напразно кънтяха и отекваха.

— Нито следа от Касад или Хет Мастийн — заключи консулът, когато излязоха. — Навярно така ще бъде и занапред… ще изчезваме един по един, докато не остане последният.

— И ще се изпълни ли желанието му, както предсказват легендите на култа към Шрайка? — попита Брон Ламиа. Тя седеше върху каменното огнище до двореца на Шрайка и късите й крака висяха във въздуха.

Пол Дюре вдигна лице към небето.

— Не вярвам, че желанието на отец Хойт е било да умре, за да мога аз да живея отново.

Мартин Силенъс хвърли кос поглед към свещеника.

— А какво ще е вашето желание, падре? Дюре не се поколеба.

— Ще поискам… ще се моля… Бог веднъж завинаги да вдигне от човечеството бича на тези две ужасни неща — войната и Шрайка.

Последва мълчание, по време на което се разнасяха далечните въздишки и стонове на ранния следобеден вятър.

— Междувременно — каза Брон Ламиа, — трябва да намерим храна или да се научим да я караме само на въздух. Дюре кимна.

— Защо сте взели със себе си толкова малко запаси? Мартин Силенъс се засмя и високо каза:

Дюре се усмихна, очевидно все още озадачен.

— Всички очаквахме да тържествуваме или да загинем още през първата нощ — поясни консулът. — Не мислехме, че ще стоим дълго тук.

Брон Ламиа се изправи и изтупа панталоните си.

— Аз тръгвам — заяви тя. — Ще мога да донеса дажби за четири-пет дни, ако са полевите консерви или кондензираните храни, които видяхме.

— И аз ще дойда — каза Мартин Силенъс. Настъпи тишина. През седмицата на тяхното поклонничество поетът и Ламиа на пет-шест пъти почти бяха стигали до размяна на удари. Веднъж беше заплашила, че ще го убие. Тя продължително го изгледа.

— Добре — кимна накрая Брон. — Ще спрем при Сфинкса, за да вземем раниците и бутилките за вода.

Групата потегли нагоре по долината, когато сенките на западните скални стени започнаха да се удължават.

Дванайсет часа преди това полковник Федман Касад се качи по спираловидното стълбище на най-високото останало равнище на Кристалния монолит. От всички страни се издигаха пламъци. През дупките, които той беше пробил в кристалната повърхност на Монолита, Касад виждаше мрака навън. Бурята навяваше яркочервен пясък през отворите, докато не изпълни въздуха като кръв на прах. Касад надяна шлема си.