Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Нито следа от полковник Касад — рече консулът, когато жената стигна при него. Той не се обърна.

Ламиа погледна надолу по долината към мястото, където се издигаше Кристалният монолит. Някога блестящата му повърхност сега беше цялата в белези и дупки, горните двайсет-трийсет метра очевидно липсваха и в основата му все още димяха останки. Разстоянието от около половин километър между Сфинкса и Монолита беше обгорено и в кратери.

— Изглежда така, сякаш не си е тръгнал без да се бие — отбеляза тя.

Консулът изсумтя. Димът от лулата накара Ламиа да почувства глад.

— Търсих чак до двореца на Шрайка, на два клика надолу по долината — каза консулът. — Центърът на сражението като че ли е бил Монолитът. Все още няма следа от отвор на равнището на земята, но по-нагоре вече има достатъчно дупки, така че можеш да видиш напомнящата на восъчна пита структура, която дълбочинният радар винаги показваше.

— Но нито следа от Касад?

— Никаква.

— Кръв? Изгорели кости? Бележка, съобщаваща, че ще се върне, след като остави дрехите си за пране?

— Нищо.

Брон Ламиа въздъхна и седна на камъка до скалата на консула. Слънцето стопляше кожата й. Тя примижа към входа на долината.

— Е, по дяволите — възкликна Брон, — какво ще правим сега?

Консулът свали лулата си, намръщи се към нея и поклати глава.

— Тази сутрин отново опитах да повикам кораба по инфотерма, но все още е затворен. — Той изтърси пепелта. — Опитах и аварийните ленти, но очевидно сме под възбрана. Или корабът не предава, или хората имат заповед да не отговарят.

— Би ли си тръгнал наистина?

Консулът сви рамене. Беше заменил дипломатическия си костюм от предишния ден с груба вълнена туника, сиви конопени панталони и високи ботуши.

— Ако корабът беше тук, ние — вие — щяхме да имаме възможност да си тръгнем. Иска ми се другите да решат да си тръгнат. В края на краищата, Мастийн го няма, Хойт и Касад си отидоха… Не съм сигурен какво да правим сега.

Един дълбок глас каза:

— Можем да се опитаме да закусим.

Ламиа се обърна, за да погледне Сол, който слизаше надолу по пътеката. Рахил беше в бебешката носилка на гърдите на учения. Слънцето се отразяваше в оплешивяващото теме на възрастния мъж.

— Не е лоша идея — съгласи се тя. — Останали ли са ни достатъчно провизии?

— Достатъчно за закуска — отвърна Уайнтрауб. — И за още няколко хранения със студени консерви от торбата с допълнителни провизии на полковника. После ще трябва да се ядем един друг.

Консулът направи опит да се усмихне и мушна лулата в джоба на туниката си.

— Предлагам да се върнем в крепостта Хронос преди да стигнем до това положение. Свършихме замразено-сушените храни от „Бенарес“, но в крепостта имаше складове.

— Ще се радвам да… — започна Ламиа, но беше прекъсната от вик, който се разнесе от вътрешността на Сфинкса.

Тя първа стигна до гробницата и преди да влезе във входа, извади автоматичния пистолет. Коридорът беше мрачен, стаята, в която бяха спали — още по-мрачна и й трябваше секунда, за да разбере, че вътре нямаше никой. Брон Ламиа приклекна, насочи пистолета към тъмния завой на коридора, когато някъде извън полезрението й отново се разнесе викът на Силенъс:

— Хей! Елате тук!

Тя погледна през рамо и видя че консулът влиза в Сфинкса.

— Стой там! — изръмжа Ламиа и бързо тръгна по коридора, като се държеше до стената, протегнала напред пистолета със свален предпазител. Тя спря пред отворената врата на малкото помещение, където лежеше тялото на Хойт, приклекна и се завъртя с протегнат пистолет.

Мартин Силенъс вдигна поглед от мястото, където беше клекнал до трупа. Фибропластмасовият чаршаф, който бяха използвали, за да покрият тялото на свещеника, беше смачкан в ръката на Силенъс. Той се втренчи в Ламиа, безразлично погледна към оръжието и отново сведе очи към тялото.

— Можеш ли да повярваш в това? — тихо попита той. Ламиа отпусна пистолета и се приближи. Зад тях надничаше консулът. Брон чуваше Сол Уайнтрауб по коридора — бебето плачеше.

— Боже мой — прошепна Брон Ламиа и клекна до тялото на отец Ленар Хойт. Изкривените от болка черти на младия свещеник се бяха превърнали в лицето на мъж в края на шейсетте си години: високи вежди, дълъг аристократичен нос, тънки устни с приятни извивки нагоре в ъгълчетата, остри скули, заострени уши под кичурите сива коса, големи очи под клепачи, бледи и тънки като пергамент.

Консулът клекна до тях.

— Виждал съм снимки. Това е отец Пол Дюре.