Дан Симънс - Падането на Хиперион

— От военна гледна точка — с безнадежден поглед, но с твърд глас отвърна Лий, — двете най-големи грешки, които могат да се допуснат, са да се разделят силите и да… както казахте вие, г. президент… да се поставят яйцата в една кошница. А в този случай, кошницата дори не е наше собствено производство.

Гладстоун кимна и се отпусна назад, като почукваше с пръсти под долната си устна.

— Командире — каза генерал Морпурго и аз открих, че една дума наистина може да бъде изплюта, — след като имахме удоволствието да чуем вашия… съвет… мога ли да ви попитам дали някога сте участвали в космическа битка?

— Не, сър.

— Били ли сте някога обучаван за битки в космоса, командире?

— Освен минималните познания, изисквани във ВУО, които се свеждат до няколко курса по история, не, сър. Не съм.

— Участвали ли сте някога в каквото и да е стратегическо планиране над равнището на… колко морски кораба командвахте на Мауи-Обетована, командире?

— Един, сър.

— Един — въздъхна Морпурго. — Голям кораб ли, командире?

— Не, сър.

— Беше ли ви поверено командването на този кораб, командире? Заслужихте ли го? Или то ви се падна поради превратностите на войната?

— Капитанът ни беше убит, сър. Поех командването поради отсъствието му. Това беше последната морска акция от кампанията на Мауи-Обетована и…

— Това е всичко, командире. — Морпурго загърби героя от войната и се обърна към президента: — Искате ли отново да ни зададете въпроса, госпожо?

Гладстоун поклати глава.

Сенатор Колчев прочисти гърлото си.

— Навярно ще трябва да проведем закрито заседание на кабинета в Правителствения дом.

— Не е необходимо — отвърна Мейна Гладстоун. — Вече реших. Адмирал Сингх, упълномощен сте да прехвърлите толкова подразделения в системата на Хиперион, колкото вие и шефовете на Върховното командване решите.

— Да, г. президент.

— Адмирал Нашита, ще очаквам успешно унищожаване на враговете в рамките на една стандартна седмица след като получите адекватно подкрепление. — Тя огледа масата. — Дами и господа, не мога да подчертая в достатъчна степен значението на това да владеем Хиперион и веднъж завинаги да ликвидираме заплахата от прокудените. — Тя се изправи и се приближи до основата на рампата, която водеше нагоре и извън мрака. — Довиждане, дами и господа.

Когато Хънт почука на вратата ми, беше почти 0400 ч. стандартно и ТС2 време. Бях се борил със съня в продължение на трите часа, откакто се бяхме телепортирали обратно. Току-що бях решил, че Гладстоун е забравила за мен и започвах да задрямвам, когато се разнесе почукването.

— В градината — каза Лейт Хънт, — и за Бога, напъхайте си ризата в панталоните.

Ботушите ми издаваха лек шум по дребния чакъл на пътеката, докато се разхождах по тъмните алеи. Фенерите и светлинните глобуси едва излъчваха светлина. Звездите не се виждаха над двора поради сиянието на безкрайните градове на ТС2, но подвижните светлинки на орбиталните жилища кръстосваха небето като безкраен пръстен от светулки.

Гладстоун седеше на една от железните пейки до моста.

— Г. Севърн — с тих глас произнесе тя, — благодаря ви, че дойдохте при мен. Извинявам се за закъснението. Заседанието на кабинета свърши току-що.

Не казах нищо и останах прав.

— Исках да поговоря с вас за посещението ви на Хиперион тази сутрин. — Тя тихичко се засмя към тъмнината. — Вчера сутринта. Имате ли някакви впечатления?

Почудих се какво ли имаше предвид. Предположих, че президентът изпитваше неутолим глад за данни, независимо колко маловажни изглеждат на пръв поглед.

— Срещнах се с един човек — отвърнах аз.

— А?

— Да. Д-р Мелио Арундес. Той беше… е…

— …приятел на дъщерята на г. Уайнтрауб — довърши Гладстоун. — Детето, което расте наобратно. Имате ли някаква нова информация за състоянието й?

— Всъщност, не — отвърнах аз. — Днес подремнах за кратко, но сънищата бяха накъсани.

— И до какво доведе срещата с д-р Арундес?

Потрих брадичката си с внезапно изстинали пръсти.

— Изследователският му екип чака в столицата от месеци — казах аз. — Може би те са единствената ни надежда да разберем какво става с Гробниците. И с Шрайка…

— Предсказателите ни твърдят, че е важно поклонниците да бъдат оставени сами, докато не изиграят ролята си — долетя от мрака гласът на Гладстоун. Изглежда беше извърнала очи настрани, към потока.

Почувствах внезапен, необясним и непримирим прилив на гняв.

— Отец Хойт вече „изигра“ своята — заявих аз по-остро, отколкото възнамерявах. — Можеха да го спасят, ако на кораба беше разрешено да отлети при поклонниците. Арундес и хората му могат да са в състояние да спасят бебето — Рахил — макар че остават само няколко дни.