Робърт Силвърбърг - Тайнствата на Стената

Тогава съзряхме как от бърлогите се показват и останалите „богове“ и тръгват към нас през равнината. Бяха по-малко отколкото предполагахме — не повече от двайсетина, няколко женски и деца. Защо тръгнаха към нас, не знам — дали да ни убият, дали да ни боготворят, не беше възможно да разберем. Тъпият им поглед и отпуснатите лица не изразяваха нищо. Щом се приближиха, се спуснахме към тях, скупчихме ги до ръба и ги бутнахме, всяка една от тези издънки, точно както преди много време убихме крилатите богове на Размекнатите в низината при платото. Сега убивахме собствените си Богове. Върха се нуждаеше от пречистване. Някога е бил свято място, после е бил осквернен и така — чак до нашето идване — никой не е имал смелостта или мъдростта, или силата да направи необходимото. Направихме го ние. Те пищяха, хленчеха, трепереха от страх, безпомощни пред гнева ни.

Ние ги унищожихме — всичките. И когато ги ликвидирахме, отидохме до бърлогите им да проверим дали не се крие още някой. Няма да описвам мръсотията и гадните нечистотии в тези пещери. Последните двама от този вид се бяха скрили под мръсотиите, цивреха и трепереха. Извлякохме ги без колебание и ги дотътрихме до ръба. И така най-после яростното кръвопролитие в Царството на боговете на Върха на Коза Сааг приключи.

Когато всичко свърши, едва можехме да говорим.

Стояхме близко един до друг, треперехме от ледения въздух, зашеметени от събитията. Бяхме сигурни, че точно това трябваше да се случи: пречистихме не само собствените си души, но и душите на цялата ни раса, освободихме Земяните-заселници от проклятието, което тегнеше над тях. Въпреки това тежко е да извършиш толкова много убийства. Порази ни въздействието на случилото се и вече не знаехме нито какво да мислим, нито какво да кажем.

Точно тогава тримата Земяни излязоха от кораба си.

Слязоха по стълбата, но останаха пред нея близо един до друг, оглеждаха се неспокойно, стиснали в ръце своите малки оръжия-тръбички, сякаш очакваха да ги атакуваме със същата необуздана ярост. Нямаше причини да го правим, а и целият ни гняв вече се бе изпарил.

Изтощен и замаян, пристъпих напред и коленичих пред тях. Един по един останалите ме последваха и всички се озовахме на колене с наведени глави.

Тогава Земянката със златната коса вдигна говорящата кутийка и проговори — тихо и непринудено сякаш и тя бе изтощена от случилото се.

— Нямаме повече работа в този Свят и затова сега ще си тръгнем. Вие трябва да се отдръпнете до най-отдалечения край на платото и да останете там докато си отидем. Разбирате ли какво ви казвам? От нашия кораб ще излезе огън и ще ви нарани, ако сте наблизо.

Казах й, че разбираме.

Тогава тя каза с още по-мек глас, че ни желае щастие и се надява с течение на времето да продължим да се развиваме и помъдряваме. Каза ни още, че не бива да се безпокоим от нова намеса на Земяните в нашия Свят.

Това беше всичко. Те се върнаха в кораба, а ние се изтеглихме към отдалечения край на платото.

Известно време не се случи нищо, после изведнъж видяхме, че около кораба се издига прах и миг по-късно под него блесна огнен стълб и го издигна нагоре. За миг малкият блестящ кораб остана неподвижен върху огнената си опашка. После изчезна. Скри се от погледа ни, сякаш никога не го е имало.

— Това бяха истинските богове. И вече ни напуснаха — заключих аз.

Никой не каза нищо повече и започнахме да се стягаме за завръщане от Върха.

ПРЕДИ да тръгнем, изкопахме гроб за Тиса и отгоре построихме могила. Тя ще остане завинаги да лежи на почетно място на Върха на Света. Построихме също и могила в памет на Транс, защото каквито и грехове да имаше, той все пак бе Пилигрим и човек от нашето селище и го заслужаваше. После известно време постояхме заедно в стегнат кръг, плътно един до друг, защото се нуждаехме от взаимната си подкрепа, защото това бе краят на нашето Поклонение, краят на всички Поклонения. Разбирахме, че сме постигнали нещо огромно, макар да не бяхме в състояние да го формулираме. Чух до мен някой да плаче, беше Малти, после Грисиндил, след нея Накса и Кат, заплаках и аз, също и Трайбън, и Гали. Плачехме всички, ние оцелелите, останалите. Никога не бях изпитвал такава любов към някого, както тогава към тези хора, с които преживях толкова много. По време на това пътуване бяхме създали нещо ново — станахме членове на една Къща. Всички го разбираха, но никой не говореше за него. Дори не смеехме да се погледнем, толкова тържествен беше моментът — гледахме в земята и поемахме дълбоко въздух, държахме се здраво за ръце и оставихме сълзите да се стичат спокойно, докато изляхме всичко от себе си. Накрая вдигнахме поглед — очите ни блестяха, лицата ни бяха озарени от светлината на ново познание — то напираше в нас, макар все още да не можехме да го изразим с думи.