Робърт Силвърбърг - Тайнствата на Стената

Погледнах го втрещен.

— И ти се напъха право при тях? Те можеха да те убият.

— Не мисля така. Подозирам, че са по-изплашени от нас, отколкото ние от тях. Сигурно са имали горчив опит с Пилигрими преди. Щом ме забелязаха, скочиха и се втурнаха да бягат. Така че влязох безпрепятствено в кораба и никой не се появи. Но скоро ще проумеят, че не сме кой знае каква заплаха за тях и тогава…

— Полър? — чу се друг глас.

Огледах се. Беше Тиса. Дори в лунния полумрак можех да видя страха, блеснал в очите й. Ноздрите й потрепваха сякаш подушваше опасността във въздуха.

— Какво има?

Тя погледна Трайбън с безпокойство.

— Трябва да ти кажа нещо — промълви тя.

— Кажи.

— Но той…

— Можеш да говориш пред Трайбън. Знаеш, че му имам доверие, Тиса. Не се отнася лично до него, нали?

— Не. Не.

Тя се приближи по-близо, разтвори ръката си и показа малък блестящ талисман.

— Докосни го — прошепна Тиса.

Трайбън започна да си мърмори нещо и с любопитство се наведе да го разгледа. Раздразнен го изблъсках встрани и сложих върха на пръста си върху малката гравирана скъпоценност. Повърхността бе топла.

— Какво е това? — попитах аз.

— Това е талисман Санта-Нила. Принадлежал е на майка ми, а преди това на нейната майка. Когато наблизо има опасност, започва да свети.

— Искаш да кажеш, че това е мисловно-сетивно съоръжение, което може да улови… — подхвана Трайбън.

— Не сега, Трайбън — прекъснах го нетърпеливо, а Тиса попитах:

— Каква опасност? От кого?

Отдавна вече се бях научил да приемам на сериозно предчувствията на Тиса. Посочих звездния кораб на Земяните и попитах:

— От тях ли?

— Не, не мисля. Струва ми се, че е от нас. Но не съм сигурна. Полър, чувствам предателството във въздуха. Това е всичко, което знам.

— Можеш ли да направиш заклинание, за да ти подскаже нещо? Как мислиш?

— Ще се опитам.

— Иди тогава. Виж какво можеш да научиш.

Тя тръгна. Седях смутен до спалната си рогозка нямаше да мога да заспя повече — и се чувствах обсаден от неразрешими проблеми, проблеми извън възможностите ми да ги проумея. Известно време Трайбън остана с мен, утешаваше ме, засвидетелстваше приятелство си и тълкуваше проблемите. Правеше го за добро, но самият той бе изпълнен с противоречиви мисли, така че накрая получих главоболие и твърде малко успокоение. Затова скоро го отпратих.

После дойде Хенди. Тя също не можеше да спи тази нощ.

Коленичи и пъхна ръка в моята — бе странно променена ръка, безплътна, суха и хладна, ръка на скелет. Задържах я, макар да се боях да не я стисна прекалено силно. Радвах се, че дойде при мен, но умът ми бе изтерзан от смут и безпокойство от разкритията горе на Върха. Не можах да й кажа нищо. Бях потопен в хаос от мисли.

— Трябва да се махнем от тук още при изгрев-слънце — каза тя. — Тук няма нищо друго за нас, освен скръб, Полър.

— Изглежда е така — съгласих се аз.

Едва разбирах какво ми казва.

— И усещам, че още по-голяма мъка ни очаква.

Без да я гледам, с безизразен глас, без любопитство я попитах:

— Така ли? И Тиса каза същото. Да не си се Трансформирала в Санта-Нила, Хенди?

— Винаги съм притежавала малко сила — призна тя. — Само малко.

— Така ли? — попитах аз, без особен интерес.

— Усили се, откакто се Трансформирах.

— Тиса казва, че има предателство.

— Да. И аз мисля същото.

— Откъде ще дойде според теб?

— Чувствам го навсякъде около нас — каза Хенди. Разговорът не вървеше. Потънах в мълчание, искаше ми се да заспя. Но тук не можеше да се спи. Седяхме един до друг в полуздрача на лунната нощ и часовете се изнизваха. Изглежда съм дремнал. Бях изгубил чувство за време, но съобразих, че е твърде късно през нощта, по-скоро към сутринта. Звездите бяха променили местоположението си, Молибос — втората луна — бе изгряла и се открояваше като ярък метален диск върху източния хоризонт и изпращаше снопове студени лъчи към Върха.

Изведнъж Хенди сграби ръката ми.

— Полър! Полър, буден ли си?

— Разбира се.

— Погледни там!

— Какво? Къде? — премигнах и разтърсих глава. Мозъкът ми сякаш бе като оплетен в паяжина и полубезжизнен от студа.

На фона на студената светлина от Молибос, на скалата в средата на Върха, рязко се очерта фигура. Беше Тиса. Лявата й ръка бе вдигната, а двата палеца на ръката й — изпънати като при жест на обвинение.

— Виждам предателя! — викна тя с напевен глас и навярно е проехтял от единия до другия край на Върха. — Виждате ли го? Виждате ли го всички?