Робърт Силвърбърг: Тайнствата на Стената

— Не — отвърна тя. — Мисля, че не. В известен смисъл те са били богове. Или поне можем да мислим за тях като такива. Но както каза ти, това е било много отдавна.

За момент тя потъна в собствените си мрачни мисли. После ме погледна отблизо и попита:

— Полър, какво ще правим сега?

— Не знам. Ще се върнем в селището, предполагам.

— Искаш ли?

— Не съм сигурен. А ти?

Тя поклати глава. Повече от когато и да било приличаше на призрак и беше толкова далечна и толкова недостижима за мен, колкото звездите, макар че стоеше редом. Струваше ми се, че мога да видя през нея. — В това селище нямам дом — въздъхна Хенди. — Когато ме откраднаха, го загубих завинаги, а после винаги съм се чувствала чужда.

— Значи ще останеш в някое от Кралствата?

— Вероятно. А ти?

— Не знам. Вече нищо не знам, Хенди.

— Например Кралството на бащата на твоя баща. Ти го хареса. Можеш да се върнеш там. И двамата можем.

Свих рамене.

— Може би да. Може би не.

— Или в някое от Кралствата по-надолу, което не сме видели, вървейки нагоре. Някое хубаво място, не прекалено странно. Не като онези на Кавнала или Квуз.

— Можем да си направим и наше — подхвърлих, ей така, без да имам нещо предвид, защото все още не бях съставил план, никакъв план. — На Коза Сааг има много място за нови Кралства.

— Искаш ли? — в гласа й прозвуча нотка на нетърпение.

— Не зная. Не зная нищо, Хенди.

Чувствах се изпразнен като куха черупка. Днешните разкрития унищожиха сърцето ми. Не беше чудно, че Хенди ме попита дали ще се самоубия. Не бих го направил, не. Но какво щях да правя все още нямах никаква представа, никаква.

Разбира се, въпреки всичко, Трайбън отишъл на древния кораб още същата нощ. Щом станало достатъчно тъмно, за да не го види никой, той се измъкнал. Трябваше да го предвидя. От онази страна на полето дежуреше Киларион, но Трайбън е успял да мине някак си незабелязано и бързо притичал в тъмнината.

Разбрах го едва след като чух гласове някъде наблизо, приглушен вик, шум от боричкане, писък от болка.

— Пусни ме , идиот такъв! — извика някой.

Беше гласът на Трайбън.

Отворих очи. Лежах, сгушен самотно на спалната рогозка в края на лагера нито заспал, нито буден и се опитвах да превъзмогна студа. Нямаше жена при мен. След Трансформацията на Хенди не бяхме спали на едно място и не бях правил Промени.

Скочих в просъница и на лунната светлина различих очертанията на Трайбън: той се мяташе здраво заловен за врата от някой много по-голям от него. Разбрах, че е Талбол — на пост в тази част на лагера.

Изсъсках остро:

— Какво става? Какво правите вие двамата.

— Кажи му да се махне — изръмжа Трайбън със сподавен глас.

— Тихо! Ще събудите целия лагер!

Спуснах се към тях и плеснах ръката на Талбол, за да го пусне. Трайбън отстъпи няколко крачки като гледаше навъсено.

Талбол също беше сърдит:

— Промъква се в лагера посред нощ без да каже дума. Откъде да знам, че не е някоя от онези маймуни, дошла да ни нападне?

— На маймуна ли ти приличам? — засегна се Трайбън.

— Не искам да ти казвам на какво…

Махнах му да млъкне и го изпратих отново да продължи обиколките. Трайбън разтърка гърлото си. Бях ядосан, но ми стана смешно, все пак бях повече ядосан.

— Е? — попитах след малко.

— Ходих там.

— Да, въпреки изричната ми забрана. Ти ме смайваш, Трайбън.

— Трябваше да го видя.

— Да. Разбира се. Е, и?

Вместо отговор, той тръсна пред мен някакъв тъмен, безформен предмет.

— Ето! Това е божествен предмет. Корабът е пълен с такива неща, Полър!

Взех го. Беше разядена метална плочка с размери три на четири пръста. Вдигнах я към слабата лунна светлина на Тибиос и макар трудно, успях да различа надпис със знаци, каквито не бях виждал.

— Това е писменост на Земяните — обясни Трайбън. — Изрових я от пода на кораба.

— Какво пише?

— Откъде да знам? Не мога да разчитам техните знаци. Но разбери, Полър, там има цяло съкровище от предмети на боговете. Разбира се, всичко е изпочупено, ръждясало, негодно за употреба, но ти просто трябва да видиш колко са старинни. Сигурно са ги използвали истинските Земяни! Онези, които ние боготворим като Креш и Тиг и…

— Не говори така — раздразнено го прекъснах. — Земяните са учители, не богове. Боговете са много по-висши създания и от Земяните, и от нас.

— Както искаш — сви рамене Трайбън. — Утре сутринта ще дойдеш ли с мен да проучим кораба, Полър?

— Вероятно.

— Най-добре е да отидем всички. Земяните може да ни създадат неприятности. Имам предвид онези от бърлогите в скалите. Докато бях там видях няколко да се спотайват около кораба. Струва ми се, че за тях той е някаква гробница. Направили са нещо като олтар, украсен с клончета и струпани около него боядисани камъчета и когато се приближих да го разгледам, видях, че те горят стръкчета суха трева и пеят нещо монотонно.