Робърт Силвърбърг - Тайнствата на Стената

Въпреки всичко, водачът бях аз. Дори и сега, когато не знаех защо и накъде, трябваше да продължа да ги водя. В края на краищата вероятно щях да намеря изход, защото някъде в дълбините на моето отчаяние една малка част от мен все още ревностно вярваше, че някъде има богове, че Върха е наистина свято място, както мислехме досега.

— Ще спим ей там — наредих аз и показах към малък склон, закътан от бушуващите ветрове под върха на ронеща се оголена скала.

Оставих Тиса да направи заклинание за закрила. Изпратих Гали и Грисиндил да съберат дърва за огъня, доколкото това изоставено място изобщо можеше да ни предложи такива, а Накса и Малти да открият извор или езерце с прясна вода. Определих Киларион, Нарил и Талбол за първия патрул — трябваше да обхождат в широки кръгове откритата зона над кораба на Земяните и да внимават и за най-малкото раздвижване между „боговете“. В мислите си все още ги наричах така, тези звероподобни същества, изродените божии деца и все пак някакви богове.

Чух гласа на Трайбън:

— В момента има ли някаква работа за мене? Ако няма, искам да отида сам на малко разузнаване.

— Какво разузнаване? Къде?

Той кимна към останките на кораба на древните Земяни.

— Искам да видя какво има вътре. Дали има предмети от Земяните, свещени предмети, останки от стари времена, когато наистина са били богове.

В очите на Трайбън видях твърде добре познатия ми блясък. Блясъкът — белег на вътрешната му неутолима потребност да научи, да знае, да си пъхне носа във всяко странно нещо, което светът поднася. Изведнъж ми хрумна, че ако изобщо се върнем в нашето селище — нещо доста несигурно, защото все още нямах никакъв план, а сега можех да разсъждавам само върху настоящето — наистина трябва да занесем като веществено доказателство, докосван от Боговете, от истинските Богове, живели по върховете на тази планина преди техния упадък, някакъв свещен предмет. Ужасяваше ме обаче мисълта, че при настъпването на нощта, Трайбън ще иде съвсем сам сред тези разхвърляни купища ръждясали греди и метални плоскости. Кой знае какви спотаили се „богове“ можеха да го изненадат в тъмнината. Не можех да му разреша да тръгне. Той ме моли и убеждава, но аз не отстъпих. Казах му, че е лудост да рискува живота си. Обещах му, все пак, че на следващия ден — ако е безопасно — ще изпратя по-голяма група да проучи мястото.

Мракът падаше. Тъмното небе ставаше още по-тъмно. Изгряха звезди и една студена луна. Корабът на Земяните хвърляше дълга, остра сянка чак до краката ми. Останах сам и се взирах мрачно отвъд поляната към мястото, където се бяха скрили нещастните същества, за които до неотдавна — преди да ги видим — мислехме като за наши богове.

Към мен се приближи Хенди. След Трансформацията тя стърчеше с глава и половина над мен, макар че иначе бе прозрачна като призрак. Така безплътна сега, сигурно бе скована от вледеняващия студ, ала с нищо не го показваше. Хенди леко ме докосна по ръката.

— Е, сега вече знаем всичко — прошепна тя.

— Да. Или поне достатъчно.

— Ще се самоубиеш ли, Полър?

Погледнах я изумен.

— Защо да се самоубивам?

— Защото вече знаем отговора, а той е твърде зловещ. Или няма богове и никога не ги е имало, или боговете са тук, но са претърпели ужасен крах, а това е дори по-тъжно. И в двата случая няма надежда.

— Така ли мислиш? — попитах аз и си спомних видението й за вечната смърт: тя лежи, затворена в кутия с точните размери на тялото й — нито милиметър по-голяма. По-голямата част от живота си бе прекарала в някакво безрадостно студено Царство на душата, толкова различно от моето.

— Защо го казваш? Винаги има надежда, Хенди, поне докато дишаме и живеем.

— Надежда за какво? Че независимо от всичко, Креш, Тиг и Санду ще се появят и ще ни приласкаят в обятията си? Че на небето ще видим Земята на Двойниците? Че животът ще бъде хубав, приятен и спокоен?

— Животът е такъв, какъвто го направим — отвърнах аз. — Мисля, че Земята на Двойниците е нечия хубава приказка. А Креш, Тиг, Санду и всички останали със сигурност съществуват, но вероятно някъде далеч, много далеч от погледа ни. Някои, които не знаят истината, са измисляли легендата, че живеят на Върха. Мит и нищо повече. Защо всесилните ще предпочетат това непоносимо, скалисто място, когато могат да си изберат място навсякъде из Небесата.

— Казват, че Първия Катерач е бил тук. Първия катерач, когото ние почитаме.

— Той е живял много отдавна. С течение на времето разказите за него са изопачени. Той е намерил тук мъдри същества от друг свят и те са му дали полезни знания. Негова ли е вината, че ги смятаме за богове?