Робърт Силвърбърг - Валънтайн Понтифекс

Почти през цялата година в Джихорна се разпореждаха лийманите. Но не и лете, защото тогава идваше времето на драконите.

В самото начало на сезона палатките на зяпачите започваха да никнат като жълти калимботи след топъл дъждец по целия бряг на Зимроел — от южните предградия на Пилиплок до границите на непроходимото зимърско блато. През лятото стадата морски дракони предприемаха ежегодното си пътешествие нагоре към източната част на континента, да да родят малките си във водите между Пилиплок и Острова на съня.

Край Пилиплок бе единственото място в Маджипур, където нямаше нужда да се ходи в морето, за да се видят драконите, защото именно тук бременните самки обичаха да се доближават до брега, за да си похапнат от онези малки създания, които обитаваха из гъсталаците от златисти водорасли, толкова обилни в тези води. Тъй че всяка година тух пристигаха хиляди любопитни от цял свят и опъваха палатките. Имаше великолепни въздушни постройки, истински палати от лъскава ефирна тъкан, обитавани от аристокрацията. Имаше и здрави, удобни шатри, приютили преуспявящи търговци и семействата им. А обикновените навеси даваха подслон на простосмъртните, спестявали с години, за да си позволят подобен лукс.

Аристократите идваха в Джихорна по времето на драконите, за да позяпат как огромните морски зверове порят водата и заради страхотния гъдел да прекарат ваканцията на едно тъй отвратително грозно място. Богатите търговци предприемаха това толкова скъпо пътуване, за да заздравят положението си в обществото и да дадат на отрочетата си възможност да научат нещо полезно от естествознанието, за да повишат успехите си в школото. Обикновените хорица идваха понеже вярваха, че тази гледка осигурява късмет за цял живот, но точно защо — това никой не знаеше.

И накрая бяха лийманите, за които времето на драконите не беше нито развлечение, нито гонитба на престиж, нито опит да бъде спечелено благоволението на съдбата, а въпрос от най-дълбоко значение: въпрос на избавление и спасение.

Никой не можеше да предскаже кога именно страшилищата ще довтасат при Джихорна. Макар винаги да идваха лете, това понякога ставаше в началото, понякога в самия край на сезона. А тази година окъсняваха. Петимата лиймани, които заемаха местата си на малкия нос всяка заран, ден подир ден, виждаха само сиво море, бяла пяна и водорасли. Ала не губеха търпение. Рано или късно драконите ще дойдат.

Денят, в който те най-сетне се появиха, бе топъл и задушен, с горещ влажен вятър, духащ от запад. Цяла сутрин нагоре-надолу из плажа неспокойно маршируваха взводове, фаланги и полкове раци, сякаш се подготвяха да отблъснат противника. Това винаги бе знак.

Към обед той бе последван от втори: от надигащия се прибой се преметна като тлъст пудинг разкъсваща жаба, цялата корем и уста, със зъби като трион. Заклатушка се и на метри от водата приклекна в пясъка, като пухтеше, трепереше и примигваше с огромните си зъркели. След секунди се появи втора жаба, която загледа злобно своята посестрима. Последва шествие на дългокраки омари — около дузина ярки пурпурно-сини създания с издути оранжеви бутове излязоха от водата и с непреклонна решителност и светкавична бързина се окопаха в тинята. След тях се нарои всякаква живинка: рачета, змиорки, дори някакви риби, които се мятаха върху пясъка безпомощно и ставаха плячка на големите брегови раци.

Лийманите си кимаха с нарастваща възбуда. Само едно би могло да накара създанията от крайбрежните плитчини да ги напуснат и да се озоват толкова навътре в сушата — мускусната миризма на задаващите се в далечината морски дракони.

— Вижте — подхвърли на лийманите най-старият мъжкар.

От юг се показа авангардът — две-три дузини огромни зверове с широко разперени черни люспести криле и дълги шии, наподобяващи с извивката си масивни лъкове. Те поеха към гъсталаците от планктон и започна голямото лапане: с мощни удари на крилете зраконите създаваха във водата същинска вихрушка и гълтаха водорасли, омари, разкъсващи жаби — всичко, което им падне. Тези гиганти бяха мъжкари. Зад тях плуваха няколко женски, които се обръщаха от една на друга страна като бременни крави, за да покажат издутите си хълбоци. Сподиряше ги самият крал на стадото — дракон, толкова грамаден, че мязаше на преобърнат корпус на гигантски галеон, и това бе само половината от туловището му, защото гигантската задница и опашка се клатушкаха под повърхността.