Робърт Силвърбърг - Валънтайн Понтифекс

— О, колко сме официални днес, съветнико Елидат — изненадано каза Дивис.

— Ако аз наирчах покойния ти баща просто Вориакс, ти…

— Баща ми беше коронал — произнесе студено и надменно Дивис — и заслужава почитта, която отдаваме на един споминал се крал. докато лейди Карабела е просто…

— Лейди Карабела, братовчеде, е съпругата на твоя сегашен крал — сряза го Миригант с гнвяв, който бе неприсъщ на кроткия му нрав. — Освен това напомням също, че е съпруга на брата на твоя баща. Следователно…

— Добре — каза уморено Елидат, — стига глупости. Ще се пораздвижим ли?

— Ако не си се преуморил от цялата тази короналщина — със смях каза Дивис.

— Единственото ми желание е да хукна от тук към Морвол, бягане, което би ми отнело пет месеца. И после да прекерам следващите три години в грижи за овошките си… О, да, ще бягаме. Само да подпиша и този документ---

— За рождения ден на лейди Карабела — вметна с усмивка Дивис.

— … за удостояване с благородническа титла — каза Елидат. И така, стига да си мълчите, ще си имаме нов Посветен рицар, някой си Хисун, син на Елсином, жител на Лабиринта…

— Хисун, син на Елсином? — възкликна Дивис. Сещаш ли се кой е той, Елидат?

— От къде на къде?

— Спомни си церемонията по възстановяването на лорд Валънтайн, колко настояваше да покани всички тия плебеи да се присъединят към нас в тронната зала на Конфалюм. Жонгльорите, едноръкия скандар, хджорта с оранжевите бакенбарди и прочие. И едно момче, помниш ли?

Шанамир ли имаш предвид?

— Не! Онзи мършав десетгодишен дребосък. Наглото хлапе с очи на джебчия, което се навърташе наоколо, досаждаше с въпросите си, а след като изпроси сума ти ордени и медали от присъстващите се накичи с тях и все клечеше пред огледалата. Казваше се Хисун!

— Малкият, който се натискаше да става водач из Лабиринта? — Миригант. — Сещам се. Твърде умен пройдоха.

— Пройдохата е вече посветен рицар — каза Дивис. — Стига Елидат да не разкъса този лист хартия, в който се е вторачил. Няма да подпишеш, нали, Елидат?

— Разбира се, ще подпиша.

— Посветен рицар, който идва от Лабиринта?

Елидат сви рамене.

— Пет пари не давам, дори да беше променящ се от Илировойн. Не съм тук за да отменям решенията на коронала. Щом това е волята на Валънтайн, ще го направя „посветен рицар“, дори да е пройдоха, продавач ан наденички, метаморф или метач на фъшкии… — Бързо вписа датата. Готово! сега хлапакът е титулован като теб, Дивис.

— Ала моят баща е короналът Вориакс. А дядо ми…

— Да, знаем. Просто ти казах, че и момчето вече има същата титла, нищо повече, Дивис. Съгласно този документ. По същия начин са станали благородници и някои от предците ти, но кога и защо — не се знае. Или смяташ, че знатният произход е нещо също толкова вродено като четирите ръце и тъмната козина на скандарите?

— Днес не си в настроение, Елидат.

— Така е. Затова бъди така добър да не ме дразниш.

— Прощавай — рече Дивис, но без особено разкаяние.

Елидат стана и погледна през големия прозорец. Гледката беше изумителна: високо над бездната между кралските покои на Замъка и ширналите се в опдножието му безбрежни пространства се рееха волно две мощни черни грабливи птици. И Елидат внезапно проумя, че им завижда за свободата да летят накъдето си поискат. Съкрушено поклати глава. Тази писарска работа го беше съсипала. Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент…

Тази седмица се навършваха шест месеца откакто Валънтайн бе предприел обиколката. А сякаш са изминали години. Значи това било да си коронал? Да се бъхтиш, да робуваш? От десетилетие насам бе свикнал с мисълта, че ще настъпи и неговият ред да се възкачи на трона, защото бе очевидно, че той ще е следващият. Може би още от деня, в който лорд Вориакс бе убит и най-ненадейно по-младият му брат наследи короната. С нея ще дойдат при него, при Елидат, ако се случи нещо на Валънтайн. Или ако понтифекс Тиеверас вземе че се спомине и се наложи Валънтайн да отиде в Лабиринта. Стига Елидат, който вече прехвърляше четиридесетте, да не престарее, защото короналът трябва да е мъж в разцвета на силите си, а Тиеверас май възнамеряваше да живее вечно.

Но ако това се случи, Елидат не би могъл дори да помисли за отказ. Изключено. о с всяка изминала година откриваше, че се моли все по-горещо за приумножаване на дните на понтифекс Тиеверас и за крепко здраве и дълго царуване на лорд Валънтайн. И шестте месеца на регентството само бяха задълбочили тези чувства. Като дете, когато в Замъка се разпореждаше лорд Малибор, Елидат мечтаеше да стане коронал, а каква завист го глождеше само, когато след смъртта на Малибор на трона се въцари с осем години по-големият от него Вориакс. Сега вече не беше сигурен, че да си коронал е най-чудесното нещо на света. Но нямаше да откаже, ако бъде избран. Спомни си как старият Дамиандин, бащата на Вориакс и Валънтайн, веднъж заяви, че най-добрият претендент за титлата е онзи, който е обучен за короната, но не ламти за нея. „В такъв случай вероятно съм добър избор, тъжно си каза Елидат. Дано все пак не се стегне до това.“