Робърт Силвърбърг: Валънтайн Понтифекс

Валънтайн се олюля, подпря се на масата и насмалко не разля чашата си.

„Странно е, че се чувствам толкова замаян, помисли си той. Прекалих с виното, а и задухът, гравитацията“…

— Вдигнете тост, ваша светлост — измърмори Делиамбър. — За понтифекса, после за приближените му…

— Да. Да, знам.

Валънтайн се заозърта като притиснат до стената стийтмой, заварден от копията на ловци.

— Приятели… — започна той.

— За понтифекс Тиеверас! — изсъска Делиамбър.

Приятели. Да. Най-скъпите бяха тук, в тази зала. Липсваха само Елидат и Карабела: с нея ще се срещнат на запад от Лабиринта, а Елидат управлява в замъка Връхни. Но ето ги Слийт, Делиамбър, Тунигорн, Шанамир, Лизамон и Ерманар, Тизана, скандарът Залзан Кавол, хджортът Азенарт — опората на неговия живот и власт…

— Нека отново вдигнем чаши, приятели — каза той. — Всички знаете, че не ми бе отредено от Божествения да се насладя на безметежно царуване. Знаете за изпитанията и предизвикателствата, за тежките, все още нерешени проблеми.

— Не тази реч е нужна — прозвуча зад гърба му.

— Негово величество понтифекса! За него трябва да вдигнете наздравица — отново изсъска Делиамбър.

Валънтайн не обърна внимание на подмятанията. Думите започнаха да се леят неудържимо сякаш помимо волята му.

— Успях да понеса тегобите с известно достойнство единствено благодарение на безценната ви подкрепа, с каквато малцина биха могли да се похвалят — продължи той. — Разчитам на вас, скъпи приятели, за да решим най-после проблемите на Маджипур и да навлезем в жадуваната от всички ни ера на истинското, желано от всички приятелство. И така, преди да потеглим утре с радост и нетърпение из нашето царство на голямата обиколка, вдигам този последен тост за вас, приятели мои, за вашата грижа и всеотдайност през …

— Видът му е странен — измърмори Ерманар. — Да не е болен?

Болката бе нетърпима. И това ужасно, монотонно бръмчене… Дъхът на Валънтайн стана горещ като пламък. Усети как хлътва в нощта — нощ толкова гродна, че заличи всяка светлина и помете душата му като прилив от черна кръв. Изпусна чашата си, която се счупи, и сякаш целият свят се пръсна, разхвърча на хиляди отломки, които лудешката се затъркаляха из всички краища на вселената. Замайването бе непреодолимо. И тъмата — тази непрегледна нощ, този пълен мрак…

— Ваша светлост! — изрева някой. Дали не беше Хисун?

— Той има послание! — кресна друг.

— Послание? Но той е буден!

— Милорд! Милорд! Милорд!

Валънтайн сведе поглед. Всичко беше черно, една нощ като блато се надигаше от пода. Чернилката сякаш го зовеше. Ела, изрече тих глас, тук е твоят път, тук е съдбата ти: нощ, тъма, гибел. Предай се, предай се, лорд Валънтайн, ти, който бе коронал, но никога не ще станеш понтифекс. Предай се! И Валънтайн се предаде, защото не му оставаше друго в този миг на объркване и духовно оцепенение. Взря се в набъбващото черно блато и се остави да падне вътре. Безропотно, неразбиращо, той се гмурна във всепоглъщащата тъмнина.

Помисли си, че е мъртъв. Реши, че се намира в прегръдките на черната река, която го връща към Извора, и скоро ще му се наложи да излезе на брега и да намери пътя, който води към Моста на сбогуването — за да премине в отвъдното, където всеки живот има своето начало и край.

Странен покой проникна в душата му и завладян от смайваща лекота и доволство, той изпита необоримото усещане, че цялата вселена се е сляла в благословена хармония. Имаше чувството, че е полегнал в люлка сред топли завивки и най-после се е освободил от бремето на царуването. Колко е хубаво само! Да лежиш в мир сред подминаващите те разбушувани потоци… Нима това е смъртта? Ако е така, смъртта е радост!

— Лъжеш се, милорд. Смъртта е край на всяка радост.

— Кой ми говори тук?

— Познаваш ме, милорд.

— Делиамбър? И ти ли си мъртъв? Ах, какво безопасно убежище е смъртта, стари друже!