Робърт Силвърбърг - Валънтайн Понтифекс

За щастие, Слийт най-после се смили.

— Милорд, това е посветеният Хисун — високо каза той.

Короналът вдигна глава и се вторачи в Хисун. Умората в неподвижните му стъклени очи бе ужасяваща. И все пак, забеляза с изумление Хисун, той се измъкваше от бездната на изтощението като човек, който в отчаян изблик на необорима сила се е вкопчил в пълзящо растение, за да се спаси от падането в бездната. Лека-полека страните му възвръщаха цвета си, на лицето му се изписа известно оживление. Успя дори да си придаде известна царственост, властност. Хисун с благагавение се почуди дали не научават този трик в замъка Връхни, докато се школуват за коронали…

— Доближи се — произнесе лорд Валънтайн.

Хисун пристъпи две крачки напред.

— Боиш ли се от мен?

— Милорд…

— Не бива да ти позволя да губиш време за подобни чувства. Предстои ми твърде много работа. И на теб. Навремето смятах, че не изпитваш към мен капка страхопочитание. Нима съм бъркал?

— Просто сте уморен, милорд, пък и аз също… Тази нощ бе твърде странна — за мен, за вас, за всички…

Короналът кимно.

— Да, неимоверно странна нощ. Нима е вече сутрин? Когато съм тук, губя представа за времето.

— Малко след полунощ, милорд.

— Нима? А аз си мислех, че съмва. Каква дълга нощ само! — Лорд Валънтайн меко се засмя. — Но в Лабиринта винаги е малко след полунощ, нали, Хисун? В името на Божествения, да знаеш само как копнея отново да видя слънцето!

— Милорд… — промърмори тактично Делиамбър. — Наистина става късно, а имаме още толкова работа…

— Вярно. — За миг в очите на коронала просветна същия стъклен блясък. — Тогава да се върнем на въпроса. Първо искам да ти благодаря. Лошо щях да си изпатя, ако не беше ти. Май си тръгнал към мен преди да рухна, а? Толкова ли беше очевидно, че ще се катурна?

— Да, милорд. Поне за мен — каза Хисун и леко се изчерви.

— Моля!

— Май съм по-наблюдателен от останалите.

— Твърде вероятно.

— Надявам се, че ще преодолеете лошите последици от… от…

— Не бях пиян, Хисун — каза короналът с лека усмивка.

— Нямах намерение да намекна… не смятах…

— Не бях пиян. Магия, послание — кой знае? Смятам, че все още различавам виното от магията. Беше мрачно видение, момчето ми: не първото, което имам напоследък. Предзнаменованията са тревожни. Наближава война.

— Война? — изтърси Хисун. Думата беше непривична, чужда, грозна. Носеше се във въздуха като някакво отвратително бръмчащо насекомо, търсещо плячка. Война? Война? Пред очите на Хисун изникна картината на последната конвулсия от дългата война на лорд Стиамот срещу метаморфите отпреди осем хилядолетия, която бе изровил от тайното скривалище на спомените: обвити в пламъци сухи хълмове далеч на северозапад, черен от кълбата гъст дим небосвод. През всички последващи столетия мирът е бил нарушаван само веднъж, и то във войната за възстановяването, когато едва ли е бил погубен нечий живот, защото лорд Валънтайн презира насилието. — Но каква война? — попита Хисун. — Ние в Маджипур тачим мира.

— Тя ще избухне, момче — отсече Слийт. — Щом е така, в името на Господарката, няма измъкване.

— Но с кого? Нима имаме врагове тук, в най-мирния от световете?

— Да — каза Слийт. — И вие, хората от Лабиринта, май толкова сте се изолирали, че не го проумявате?

— За метаморфите ли намекваш? — колебливо попита Хисун.

— За тях, за кой друг! — изкрещя Слийт. — Гадните преобразяващи се, момче! Да не смяташ, че вечно ще ги държим окошарени?

Хисун смаяно погледна мършавия дребен мъж с белег на лицето, чиито очи святкаха, сякаш бе почти щастлив от тази перспектива.

— При цялото ми уважение към вас, съветнико Слийт, не го проумявам — промълви Хисун и поклати глава. — Техните няколко милиона срещу нашите двадесет милиарда? Нали вече опитаха веднъж и бяха разбити. Колкото и да ни мразят, едва ли ще опитат пак.

Слийт посочи коронала, който изглежда едва слушаше.

— Нима не възкачиха своя марионетка на трона на лорд Валънтайн? Какво бе това, ако не война? Ех момче, нищо не знаеш! Преобразяващите се заговорничат срещу нас от векове и времето работи за тях. Сънищата на коронала го предсказват! В името на Господарката, самият коронал сънува война!

— Наистина, в името на Господарката, Слийт! — каза короналът с безкрайно уморен тон. — Няма да има никаква война, успея ли да я избегна, и ти го знаеш.

— А ако не успеете, милорд? — сряза го Слийт.

Тебеширенобялото лице на дребосъка пламна. Очите му блестяха, ръцете му правеха бързи движения, сякаш жонглираше с невидими тояги. Хисун бе изумен, че някой, дори един велик съветник, си позволява да разговаря така безцеремонно с коронала. И май не се случваше често, защото видя как подобие на гняв се изписва върху лицето на Валънтайн, на същия този лорд Валънтайн, който бе прословут с великодушието си и дори бе смятал с благост и обич да спечели сърцето на узурпатора Доминин Барджазид в последната битка. После гневът отново отстъпи място на страхотната умора и короналът заприлича на старец, който няма нищо общо с онзи четиридесетгодишен мъж, когото Хисун познаваше.