Робърт Силвърбърг - Валънтайн Понтифекс

После се изказа Хорнкаст, висшият говорител — закръглен, достолепен, той бе истинският управник на Лабиринта през годините на оглупяване на понтифекс Тиеверас. Заяви, че ще говори за голямата обиколка. Валънтайн веднага наостри уши — това бе едно от малкото неща, за които бе мислил през последните години: далечното церемониално пътуване из цял Маджипур за да се покаже короналът на своите поданици и да приеме техните почести, вярност и обич.

— Някои може би смятат, че става дума за развлечение, тривиална и безсмислена екскурзия, бягство от държавническите грижи — каза Хорнкаст. — Лъжат се! Не е вярно! Защото именно личността на коронала — самият той, а не знамената, портретите — е брънката, която свързва разпръснатите отдалечени провинции чрез една обща преданост. А това чувство се възражда само ако поданиците периодично виждат кралската особа с очите си.

Валънтайн се намръщи и се извърна. В съзнанието му внезапно нахлу смущаваща картина: земите на Маджипур, където всичко ври и кипи, и един самотник, който отчаяно се бори с разрухата и разцеплението.

— Защото короналът — продължи Хорнкаст — е въплъщение и олицетворение на Маджипур. Той е светът, светът е короналът. И така, когато предприеме голямата обиколка — както вие, лорд Валънтайн, ще го сторите сега за пръв път след вашето славно завръщане, — короналът напредва не само към света, но и към себе си, предприема пътуване из собствената си душа, за да открие най-дълбоките корени на своята същност…

Дали е така? Разбира се. То се знае, словата на Хорнкаст бяха просто шаблонна реторика, обичайните ораторски брътвежи. И все пак, този път думите затрогваха и пред Валънтайн сякаш се отвори дълъг тъмен тунел с вълнуващи тайни. Онзи сън — леденият вятър над Връхни, ревящата земя, разрухата — „Короналът е олицетворение на Маджипур — той е светът…“

По време на царуването на Валънтайн това единство вече бе разрушено веднъж — предателски го бяха лишили от власт, дори от собственото му тяло, за да го прокудят. Дали това ще се повтори? Или предстои нещо далеч по-ужасно, далеч по-сериозно от съдбата на един-единствен човек?

Достраша го. Трябва веднага да отиде да му разтълкуват съня. Несъмнено някакво мрачно известие се мъчеше да проникне в съзнанието му. Нещо не беше наред с коронала — значи нещо не е наред със света…

— Милорд? — произнесе дребосъкът Аутифон Делиамбър, врунският магьосник. — Време е вие да вдигнете тост.

— Моля? Кога?

— Сега, милорд.

— Да, наистина, последният тост — каза неопределено Валънтайн.

Надигна се и зарея поглед из най-сенчестите дълбини на голямата зала. И внезапно почувства отчуждение, защото разбра, че е съвсем неподготвен. Слабо си представяше какво трябва да каже, на кого и дори се попита какво изобщо прави в Лабиринта? Наистина това ли е Лабиринтът, ненавистното място на сенки и плесен? Защо е тук? Какво искат от него тези люде? Може би просто сънува и никога не е напускал Замъка?

„Все нещо ще ми хрумне, помисли си той. Трябва само да изчакам.“ Но отчуждението нарастваше, усети как кръвта запулсира бясно в слепоочията и забумтя в ушите. Сетне усети с пълна сила какво е собственото му място тук, в Лабиринта — нему бе отредено да бъде в центъра на света, в самата сърцевина на гигантския глобус. Ала някаква неудържима сила се мъчеше да го изтласка оттам. Между тези два мига душата му като голяма мантия от светлина се стрелна към повърхността през множеството слоеве на Лабиринта и после се разтегна, за да обвие като пламтящ воал цялата необятност на планетата. В този зашеметяващ миг той почувства, че се е слял с Маджипур, че е въплъщение на двадесетте милиарда жители на планетата — човеци, скандари, хджорти, метаморфи и всички останали, които се движеха из него като клетки от кръвта му. Той беше едновременно навсякъде — беше цялата скръб на света, цялата му радост, копнежи, потребности. Той бе всичко. Една кипяща вселена от противоречия и конфликти. Чувстваше пустинния пек, топлия дъжд на тропиците и мраза на високите върхове. Той се смееше и плачеше, и умираше, и танцуваше, и бясно препускаше през непознати хълмове, и се трепеше по нивите, и си проправяше път през гъста, преплетена с лиани джунгла. От океаните на душата му изплуваха с чудовищен блеещ рев огромни морски дракони и се гмуркаха пак вдън бездната. Отпреде му се рееха лица без очи, ухилени злобно. Махаха му за поздрав костеливи ръце. Хорове пееха нестройни химни. И всичко това едновременно — ужасна, безумна едновременност.