Робърт Силвърбърг - Валънтайн Понтифекс

— Ами как да не се тревожат! Нали трябва да направят добро впечатление, за да не изхвърчат оттук, когато лорд Валънтайн стане понтифекс!

Всички на масата ахнаха и се вторачиха в него така, сякаш бе изрекъл чудовищно богохулство — всички, освен коронала, който стисна устни сякаш неочаквано е намерил жаба в супата си и се извърна.

— Нещо лошо ли казах? — попита Хисун.

— Шшшт! — изсъска Лизамон Хълтин и го смушка в ребрата.

— Но няма ли един ден лорд Валънтайн да стане понтифекс? И тогава няма ли да си създаде собствена свита?

Лизамон го смушка пак, но така, че едва не го събори от стола. Слийт го изгледа враждебно, а Шанамир рязко прошепна:

— Стига! Само влошаваш положението си!

Хисун поклати глава.

— Не разбирам — каза той смутено, с едва доловим гняв.

— После ще ти обясня — бяха думите на Шанамир.

Хисун продължи да упорства.

— Но какво съм сторил? Да кажеш, че лорд Валънтайн един ден ще стане понтифекс и…

В гласа на Шанамир прозвуча леден хлад.

— Лорд Валънтайн не желае да обсъжда въпроса сега. Особено по време на вечеря. За това не се говори в негово присъствие. Разбра ли най-сетне? Разбра ли?

— Да — смотолеви обезсърчено Хисун.

Идеше му да се завре под масата от срам. Ала откъде да знае, че ще дойде ден, когато короналът ще стане чувствителен на тази тема? Все някога и на него ще му дойде редът да стане понтифекс, нали? Спомине ли се понтифексът, на коронала е отредено да го замести и да отсъди кой ще е новият коронал, който евентуално ще дойде да живее в Лабиринта. Такъв бе редът, и то от хилядолетия. Щом на лорд Валънтайн толкова не му се нрави идеята да бъде потифекс, тогава да не е ставал коронал — няма смисъл да си затваря очите пред закона, според който е длъжен да наследи този пост, и да таи надежда, че ще се измъкне.

Макар самият коронал да пазеше гробно мълчание, голямото зло положително бе сторено. Да закъснееш, после едва отворил уста, да оплескаш нещата — какво злополучно начало! Дали стореното е непоправимо? Хисун обмисляше всичко това, докато трая изпълнението на някакви ужасни жонгльори, последвано от скучни речи, като имаше вероятност да се тормози така до края на вечерта, ако не се беше случило нещо още по-лошо.

Настана ред на лорд Валънтайн да вземе думата. Ала когато се изправи, короналът имаше странно отнесен вид. Приличаше на сомнамбул със зареян в далечината замъглен поглед и забавени движения. Насядалите около високата маса започнаха да си шушукат. След секунди мъчителна тишина владетелят заговори, но и речта му беше неясна и твърде объркана. Дали не е болен? Или пиян? А може би е някаква внезапна зла магия? Лорд Валънтайн представляваше покъртителна гледка. Залитащ, с вид на човек, който всеки миг ще рухне, той се изправи веднага след като старият Хорнкаст завърши изказването си с думите, че короналът не само управлява Маджипур, а в известен смисъл е и негово олицетворение…

Хисун си помисли, че е редно някой да хване под ръка коронала и да му помогне да седне, за да предотврати падането. Сторете го, мълчаливо умоляваше Хисун, като се взираше в Слийт, Тунигорн, Ерманар. Някой да го спре, моля ви! Ала всуе.

— Ваша светлост! — извика някой пресипнало.

Хисун разпозна собствения си глас. И се втурна, за да сграбчи коронала, преди да се е строполил по лице върху лъскавия дъсчен под.

Сънят на понтифекс Тиеверас

Озовах се в царство без багри и звуци, без движение. Съцветията на алабандината бяха черни, лъскавите, сякаш изрязани листа на семотановите дървета — бели, а от човката на застиналата в полет птица се лееше беззвучна песен. Лежах върху мека постеля от мъх, вперил поглед в застиналите капки дъжд. Над горската поляна подухна ветрец, но нито лист не потрепна. Царството на смъртта бе това и птицата, вятърът, дъждът бяха мъртви. Аз също.

Дойдоха и застанаха до мен.

— Ти ли си Тиеверас, дето беше коронал и понтифекс на Маджипур?

— Мъртъв съм — отвърнах.

— Ти ли си Тиеверас? — пак попитаха те.

— Да, аз съм. Но нима не виждате, че съм мъртъв?

Така и не успях да ги убедя. Не се трогнаха дори от довода, че лежа между покойните лорд Малибор и лорд Вориакс, също бивши коронали, и ме подканиха да стана и да ги последвам.

— Няма да го сторя. И ми е простено, защото съм мъртъв — не се предадох аз, но и те също не се предаваха.

— Хайде, ставай и тръгвай, владетелю на Маджипур.

— Кой ми го казва?

— Валънтайн, вашият трети коронал.