Робърт Силвърбърг - Валънтайн Понтифекс

— Хейн! — изрева тя. — Хейн, къде си? Какво ми стори?

Копнееше да умре сега, тук, преди да стане онова, което имаше да става. Но знаеше, че няма да има толкова късмет: дългият живот, който беше нейна благодат, сега се превръщаше в нейно проклятие. Пукането на шушулките кънтеше в ушите й като канонадата на напредваща армия, вилнееща в долината. Каза си, че е живяла една година повече от необходимото. Достатъчно дълго, за да види края на света.

Омачкан, потен и угрижен, Хисун се спускаше през познатите пасажи и шахти и скоро светът на дрипльовците от външния кръг остана далеч назад. Слизаше ниво след ниво на възхитителни чудеса, които не бе виждал от години: Двора на колоните, Залата на ветровете, Площада на маските, Двора на пирамидите, Двора на глобусите, Арената, Къщата на летописите. Тук идваха хора от замъка Връхни, Алаизор, Стойен, даже от невъзможно далечната и вероятно приказна Ни-моя и бродеха наоколо зашеметени и изумени, занемели от възхита пред изобретателността, с която бе измислено и построено това тъй странно архитектурно великолепие в земните дълбини. Но за Хисун това беше само скучният и безрадостен стар Лабиринт, лишен от чар и тайнственост, който бе просто негов дом.

Голямата пентаграма на площада пред Къщата на летописите бележеше най-ниското равнище, на което се допускаха посетители в Лабиринта. Надолу бяха зоните за държавните служители. Хисун премина под голямата излъчваща зелена светлина решетка върху стената на Къщата на летописите, където се мъдреха списъците на всички понтифекси и коронали — двете колонки с надписи се простираха нагоре, където дори най-острото око не би различило имената на Дворн, Меликанд, Бархолд и Стиамот, вписани преди хиляди години, а тук долу личаха имената на Киникен, Осиър и Тиеверас, Малибор, Вориакс и Валънтайн. Представи се на мутрестите маскирани хджорти, които пазеха портата, и пое към сърцевината на Лабиринта. Покрай гъстонаселените къщи на средната бюрокрация, покрай министерските дворове, покрай тунелите към големите вентилационни системи, от които зависеше животът на цялото тукашно население. На всяка крачка го спираха стражи и искаха да се легитимира. В императорския сектор, въпросите на сигурността се вземаха доста надълбоко. Нейде тук беше бърлогата на самия понтифекс — разправяха, че побърканият стар монарх седи на трон в огромен стъклен глобус сред мрежа от животоподдържащи системи, които го крепяха, макар отреденото му време да беше изтекло отдавна. Хисун се почуди дали не се боят, че някой ще го убие. Ако чутото от него беше вярно, от страна на Божествения би било просто милостиво да дръпне шалтера на стария понтифекс и да позволи на клетия Тиеверас да се завърне към своя Извор. Хисун недоумяваше защо им е изтрябвало да поддържат живота му, десетилетие след десетилетие, в такава лудост, толкова изкуфял.

Най-сетне, задъхан и раздърпан, той стигна до Голямата зала в най-вътрешните дълбини на Лабиринта. Отвратително закъсняваше, може би с цял час.

Трима колоси, рошави скандари — гвардейци на коронала, препречиха пътя. Хисун, свит под свирепите и надменни погледи на гигантските четириръки, се пребори с импулса да коленичи и да моли за прошка. Някак успя да си възвърне капка-две самоуважение и да се представи като приближен на лорд Валънтайн и гост.

Почти бе сигурен, че ще прихнат и ще го отпъдят като дребно бръмчащо насекомо. Но не — след кратка рутинна проверка те благоволиха да го пуснат и с дълбоки поклони отвориха огромната обкована с мед врата.

Най-после! Пиршеството на коронала!

Точно до вратата стоеше издокаран хджорт с големи изпъкнали златисти очи и чудновати, боядисани в оранж бакенбарди, щръкнали от грапавото му сивкаво лице. Този странен тип беше мажордомът на коронала, Виноркис, който козирува тържествено и възкликна:

— А! Посветеният Хисун!

— Още не съм посветен — опита се да възрази Хисун, но хджортът величествено му обърна гръб и се понесе към вътрешността на залата. Със сковани крачки Хисун го последва.

Имаше чувството, че невероятно бие на очи. В залата имаше поне пет хиляди души, насядали на дузини край кръгли маси, и май всичките се бяха вторачили в него. След около двайсет крачки за свой ужас чу надигащ се смях, отначало тих, после по-сърдечен, и накрая вълните на веселие се затъркаляха от единия към другия край на залата, като се разбиваха в Хисун със зашеметяващ удар. Никога преди не бе чувал нищо подобно: така си бе представял рева на морето, когато се стоварва върху див северен бряг.