Хавиер Сиера - Синята дама

Брат Алонсо се приведе целият над масата, та да придаде повече тежест на думите си:

— Знам, че това, което ще ви питам, е тайна на изповедта, но ние чухме за способността ви да бъдете на две места едновременно.

Монахинята кимна.

— Съзнавате ли тази си способност, сестро?

— Само понякога, отче. Осъзнавам, че внезапно съм се озовала другаде, макар че не мога да ви кажа нито защо съм там, нито как съм стигнала. В началото бяха безцелни пътувания, просто извън манастира. Там виждах как зидарите и чираците работят, дори ги съветвах как да строят.

— Те виждаха ли ви, сестро?

— Да, отче.

— А после?

— После започнах да попадам на странни места, където никога не съм била и където срещах хора, които дори не говореха нашия език. Знам, че им проповядвах вярата на нашия Господ Исус Христос, защото тези хора от друга раса не знаеха нищо за нея. Но най-много ме плашеше това, че дълбоко в себе си чувах един глас, който ме караше да ги уча. Да им говоря, че Господ ни е създал несъвършени и е пратил Исус Христос, за да ни спаси.

— Глас ли? Какъв глас?

— Глас, който ми вдъхваше все повече доверие. Мисля, че беше гласът на Sancti Spiritu 33 33 Светият Дух (лат.). — Б. пр. , който ми говореше, както е говорел на апостолите на Петдесетница.

— Как започнаха тези пътешествия?

Брат Алонсо се увери с крайчеца на окото си, че секретарят записва всичко.

— Не знам точно. От дете се тревожа, че в новите владения на нашата корона има хиляди, може би милиони души, които не знаят за Исус и са обречени завинаги. Тази мисъл ме поболяваше. Но един ден, когато бях болна и лежах, майка ми повика двама зидари, известни лечители. Помоли ги да ме прегледат внимателно и да се опитат да се преборят с болестта, която ме бе повалила на легло.

— Продължете.

— Зидарите се затвориха в килията ми. Говориха ми за неща, които почти не помня, и ми казаха, че трябва да изпълня една важна мисия.

— Не са били зидари, нали?…

Брат Алонсо си спомни думите на главния настоятел в Мадрид.

— Не. Признаха, че са ангели, дошли с мисия. Казаха, че са от моята кръв. От моя род. Обясниха ми, че живеят от години сред хората, за да видят кои от нас имат дар Божи. И тогава ми разказаха за хората от Ню Мексико и колко е трудно на нашите мисионери да стигнат до тези далечни земи.

— Колко време останаха с вас?

— Първия път почти цял ден.

— Дойдоха ли пак?

— О, да. Спомням си, че същата нощ се върнаха при мен, влязоха в стаята ми и ме взеха оттам, без да събудят никого. Всичко стана много бързо. Изведнъж се озовах на бял облак, седнала в един трон, и летях във въздуха. Видях нашия манастир, засетите нивя, реката, планината Монкайо и започнах да се издигам все повече и повече, докато всичко притъмня и аз съгледах кръглия лик на Земята, половината тъмна, половината светла.

— Видели сте всичко това?

— Да, отче. Беше ужасно… Уплаших се много. И най-вече, когато полетяхме над моретата към място, което не познавах. Усещах как вятърът по тия места брули лицето ми и видях, че тези зидари, превърнали се в блестящи същества, направляват облака и го насочват съвсем уверено ту надясно, ту наляво.

Слушайки това описание, брат Алонсо се намръщи. Този разказ съвпадаше с проучените преди време еретични изявления на епископа на Куенка — Николас де Биедма, или на прочутия доктор Торалба, който в края на XV и началото на XVI век твърдял, че е летял на подобни облаци, че стигнал до Рим и най-лошото — бил воден от дяволчета със съмнителни намерения.

— Толкова ли сте сигурна, че тези хора са били Божии ангели?

Монахинята се прекръсти.

— Аве Мария! Че какви други създания могат да бъдат?

— Не знам. Вие ми кажете, сестро.

— Ами — поколеба се тя, — в началото се запитах като вас, отче, дали не съм подлъгана от Лукавия, но после, малко след като полетяхме, когато ми наредиха да сляза и да проповядвам Божието слово, съмненията ми изчезнаха.

— Казвате, че ви наредили да слезете?

— Да. Разстлаха нещо като килим от светлина под краката ми и ме подканиха да предам едно послание на група хора, които чакаха. Разбрах, че това не са християни, но не бяха и мюсюлмани или врагове на нашата вяра. Бяха облечени в животински кожи и се събраха около мен, смаяни от светлината, която излъчваше облакът.

— Майко, длъжен съм да повторя: сигурна ли сте, че бяха ангели?

— Че какво друго? — повтори също игуменката. — Не ми противоречаха, приемаха радушно вярата ми в Бога, с почит и благоговение. Дяволът не би издържал подобна възхвала към Небесния ни отец.