Хавиер Сиера - Синята дама

— А знаете ли нещо за този Орден на Светия образ?

— Нищо.

— Тогава защо дойдохте при мен, отче?

„Евангелистът“ изправи гръб.

— По две причини: първо, за да ви кажа, че днес заминавам от Рим, но можете да се свързвате с мен чрез Държавната канцелария. Там ще знаят винаги точно къде се намирам. И второ. — Той се поколеба. — …за да ми кажете, ако можете, дали филмчето, което конфискувахте в базиликата, ви даде някаква следа.

— А, това е друга голяма загадка! Вчера естествено проявихме лентата в нашата лаборатория и на последната снимка се появи нещо много странно…

Швейцарецът затърси в папките и извади снимката.

— А, ето я. Виждате ли?

Балди я взе в ръце. Беше копие 15×20 сантиметра, на матова хартия. Разглежда я внимателно няколко секунди. Снимката беше дефектна и мътна. В долната част се забелязваше мраморният под на базиликата и някъде в дъното — върховете на едни червени мокасини, съвсем нови. Но най-интересното не беше това, което се виждаше на пода, а нещо в средата в левия крак на снимката.

— Какво мислите, че може да е?

— Нямам никаква представа, капитане. Вече ви казах в базиликата, че светкавицата на фотоапарата ме заслепи и не можах да видя накъде побягна жената. А и не бях забелязал — усмихна се той, — че е носела такива странни обувки.

— Но как ще ви заслепи един такъв апарат, отче? — възрази капитанът.

— Знам. Дори притежателят му се стресна от блясъка. И ако към тази подробност добавим сега и снимката, всичко става много сложно. Не мислите ли?

„Евангелистът“ посочи низ от странни светли петна по цялата снимка, пръснати като следи от комета. Попита капитана какво мисли за тях. Но той не знаеше какво да отговори.

— Може би са пламъците на някакви свещи, които при експозицията…

— Но, капитане — възрази Балди, — нали казахте, че бил апарат с вградена светкавица, а при тях няма подобно нещо.

— Тогава може да е от лещата.

— Но тези петна щяха да излязат на всички снимки. Не мислите ли?

— Прав сте — призна той. — Върху нито една от другите снимки не се виждат такива петна и за тях няма обяснение. Вчера следобед лейтенант Маланга увеличи тази част от снимката на компютъра, но не откри нищо зад петната. Те са просто лъчи.

— Лъчи, невидими за човешкото око, капитане. Бенедиктинецът намести очилата на носа си, преди да продължи:

— Колкото и да ви е странно, знаете ли на какво ми приличат?

— Кажете.

„Евангелистът“ се усмихна широко, сякаш се готвеше да смае мъжа с лице на тиква.

— На криле на ангел, капитане.

— На ангел ли?

— Нали знаете, онези същества от светлина. Ангелите, които според Светото писание ни се явяват, за да ни донесат някоя вест, някое послание от Всевишния. Някой знак.

— А, ясно — отвърна Уго Лоти неохотно. — Но ангел в „Свети Петър“…

— Мога ли да я взема?

— Снимката ли?… Защо не. Имаме негатива.

През последните десет години животът на Синята дама бе подчинен на желязна дисциплина. И в края на този ден, изглежда, нямаше да е по-различно.

Щом слънцето залезе, към осем вечерта, почти без да хапне на вечеря, сестра Мария Хесус се оттегли в килията си да осмисли станалото през деня. Правеше го винаги безмълвно, без да обръща внимание на заниманията на сестрите, потънала в състояние, което изглеждаше на всички скръбно и жалко.

Монахинята се моли до девет и половина, паднала ничком на пода в килията, покрит с плочи. След това се изми със студена вода и легна да дремне на една груба дъска, опитвайки се да не мисли за болката в натъртените си вече ребра.

Към единайсет часа, когато другите монахини се бяха затворили вече в килиите, сестра Мария Хесус се подложи, както обикновено, на „изпитанието на кръста“. Беше нещо ужасно. В продължение на час и половина тя се самобичуваше и удряше с мисълта за страстите и смъртта на Господа Исуса Христа; след туй нарамваше железен кръст, тежък петдесет килограма, с който се влачеше на колене, докато не падне, изнемощяла. А после, като се съвземеше след кратък отдих, окачваше кръста на стената на килията и увисваше на него за още трийсет минути.

Сестра Пруденсия я викаше среднощ, към два часа, да слезе за първата утринна молитва, която обикновено продължаваше до четири часа. И тя винаги отиваше. Независимо дали имаше треска, дали беше болна или с рани. Но този ден, точно този ден предпочете да остане на горния етаж. Искаше да скрие безпокойството си от това, че след няколко часа комисия от духовници ще я подложи на разпит.