Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

Повличайки мъжа си след себе си, Жанин Грюо се опита да излезе. Но тя се сблъска с усмивката на Холц, който учтиво я върна на мястото й.

— После идваха пасторът и госпожа Мишлон — продължи Дюлак. — Те представляваха мислещият елемент на малката коалиция и нямаха никакво алиби. Но все пак не можех да си ги представя как крадат инкунабула и най-вече как удавят Диана.

— Благодаря ви, господин Дюлак! — каза пасторът.

— Що се отнася до Флоран Вецел и дъщеря му, имаше място за повече предположения. Миналата година бащата е поискал да откупи магазина и ателието на Грюн; от своя страна Флоранс харесва Дьони и в този смисъл Диана е нейна съперничка. Но след като с инспектор Холц пресяхме всички „за“ и „против“, отхвърлихме подозрението и от тях двамата: за разлика от предателите в криминалните романи бащата и дъщерята Вецел не носеха никаква маска — тяхното приятелство спрямо Грюн беше искрено.

— Вие сте могли да се съмнявате в това — каза един глас. — Но не и аз.

Тръпка прекоси присъствуващите. Този глас, нисък и задавен, беше гласът на Вотан Грюн, който проговаряше за първи път тази вечер. И то за да поеме защитата на един приятел! Вецел се просълзи:

— Благодаря ти, Вотан — каза той просто.

— Кой оставаше? — продължи Дюлак. — Госпожа дьо Пощаузенд е хранила чувства към шефа на фамилията Грюн; след смъртта на първата съпруга известно време тя се надявала…

— Ама какви ги разправяте, момче? — намеси се сухо поетесата. — Вие бълнувате! Ето как се пише историята! — добави тя, като вземаше другите за свидетели. Но тъй като не получи никаква приятелска подкрепа, начумери се и замлъкна.

— Но и нея отстраних — продължи инспекторът. — Смятах я за напълно способна да убие някого, но само с александрини. Преминах към Жан-Мари Шварц — този младеж ми направи силно впечатление. Той страстно е обичал Диана; нарисувал е портрета й, бил е неин довереник; антипатията му спрямо Грюнови не подлежеше на никакво съмнение и той нямаше алиби. Но смятам, че познавам хората: той никога не би вдигнал ръка върху Диана. Така че ми оставаше само една личност.

Дюлак се обърна към католическия свещеник.

— Трябва ли да разбирам, инспекторе — рече приветливо последният, — че ме подозирате в човекоубийство, тоест в прекрачване на светата божа заповед: „Не убивай!“

— Уви, отче, нямаше да е първият случай. Но не за това ми е думата. Става въпрос за известни факти, които вие ми разкрихте и които засягат една от присъствуващите тук.

— Синко — извика скандализиран свещеникът. — Тези факти са свързани с неща, които са ми били доверени. Не забравяйте, че честта ми и честта на въпросната личност са заложени на карта.

— Но виждате ли, отче, този терен се оказа изненадващо по-богат от нищожното спречкване между членовете на кръжока. И изведнъж започнах да се съмнявам. Да се съмнявам във всичко! Бяха се подиграли с мен! Бяха ме заблудили! Алхимия? Философски камък? Преобразуване на оловото? Хайде де! Съвсем друга тайна пазеше Диана Паские!

— Вашата, госпожо — каза той, обръщайки се към Едвиж, която бледна очакваше удара.

Отново прозвуча басовият глас на Вотан Грюн:

— Внимавайте какво правите, Дюлак!

— Реванширам се — бе отговорът. — Направиха ме на идиот! Толкова по-зле за този, който си го позволи. С една дума, от отец Допелебен узнах следното: преди една година госпожа Грюн била ухажвана от един младеж. Тя устояла, но целият й живот се променил. Господин Берте — продължи инспекторът с поглед към приятеля на младия Шефер, — вие живеете в Колмар, нали? Родния град на Едвиж Грюн?

Мъртвешка тишина последва този въпрос. Когато младият студент накрая отговори, той беше призрачно блед:

— Предполагам, че вършите работата си, господин главен инспектор. Това е единственото ви извинение. Но отивате прекалено далеч: вие предполагате, че съм убил Диана, за да я накарам да мълчи, ограбил съм ателието, за да насоча в грешна посока подозрението, и всичко това само защото Едвиж се е доверила на Диана? Така ли е? Но вие се лъжете. Защото никога, чувате ли, никога не съм бил любовник на Едвиж Грюн. И Диана, която беше в течение на цялата ни история, го знаеше.

— Докажете го! — рече сурово Дюлак. — Кое жури ще ви повярва при толкова презумпции? Имате ли поне алиби за нощта на престъплението?

— Нямам алиби, но…

— Никакво? Наистина ли? Значи, приятелят, ви Жак Шефер не е бил у вас?

— Тоест…

— Много късно, господине! Издадохте се. И него издадохте. Вашето великодушие не може вече да го спаси.