Джон Беллэрс - Мистерията на къщата с часовника

На Присила,

която ме оставя да бъда себе си.

Луис Барнавелт се въртеше и триеше потните си длани в седалката на автобуса, който боботеше към Ню Зебъди. Годината беше хиляда деветстотин четиридесет и осма, а лятната вечер — топла и ветровита. Отвън де. През прозореца, който не се отваряше като всички останали прозорци в автобуса, Луис гледаше как се поклащат осветените от луната дървета.

Сведе очи към пурпурните си рипсени панталони — от онези, дето правят скръц-скръц, когато ходиш. Вдигна ръка и потърка косата си, разделена на път по средата и пригладена с помада „Уайлдрут Крийм“. Дланта му се намазни и той отново я избърса в седалката. Устните му се движеха, молеше се. Беше една от молитвите му като олтарник:

Quia tu es Deus fortitudo mea; quare me repulisti, et quare tristis incedo, dum affligit me inimicus?

Защото Ти си Бог на моята сила. Защо си ме отхвърлил? Защо ходя натъжен от обидите на врага?

Опита да си спомни още молитви, но му дойде наум само още една във въпросителна форма:

Quare tristis es anima mea, et quare conturbas me?

Защо униваш, душо моя, и защо ме мъчиш?

На Луис напоследък май му хрумваха все въпроси. Къде отивам? С кого ще се срещна? Ще ми хареса ли? Какво ще стане с мен?

Луис Барнавелт беше на десет години. До неотдавна беше живял с родителите си в градче близо до Милуоки. Обаче баща му и майка му загинаха внезапно една нощ при автомобилна катастрофа и сега Луис беше на път към Ню Зебъди, център на окръг Кафарнъм в щата Мичиган. Щеше да живее с чичо Джонатан, когото изобщо не беше виждал. Разбира се, Луис беше чувал едно-друго за чичо Джонатан — например, че пуши, пие и играе покер. За католическо семейство не бяха бог знае какви простъпки, но Луис имаше две неомъжени лели баптистки, които го бяха предупредили да внимава с Джонатан. Надяваше се опасенията им да се окажат напразни. Докато автобусът завиваше, Луис се огледа в прозореца до седалката си. Видя лице, кръгло като луна и с лъскави бузи. Устните на лицето се движеха. Луис отново мълвеше молитвите си на олтарник, защото много му се искаше чичо Джонатан да го хареса. Judica me Deus… Съди ме, Господи … не, не ме съди, помогни ми да живея щастливо.

В девет без пет автобусът спря пред дрогерия „Химсот Рексъл“ в град Ню Зебъди. Луис слезе, изтри длани в панталона си и дръпна огромния мукавен куфар, щръкнал от ръба на металната поставка. Бащата на Луис беше донесъл куфара от Лондон в края на Втората световна война. Целият беше покрит с разчоплени и избелели лепенки на лайнерите „Кюнард“. Луис дръпна силно и куфарът се наклони над главата му. Той залитна назад през пътеката под опасно надвисналия куфар, после рязко седна долу и куфарът тупна в скута му.

— О, стига де! Не се пребивай, преди да имам шанс да те опозная!

На пътеката стоеше мъж с чорлава рижа брада, прошарена с бели нишки. Сиво-кафявите му памучни панталони бяха издути отпред от шкембето му, а над тях носеше синя работна риза и червена жилетка със златисти копчета. Луис забеляза, че жилетката има четири джоба: от горните два стърчаха четчици за почистване на лула, а между долните висеше верижка от кламери. Единият край на верижката беше закачен за копчето на златен часовник.

Джонатан ван Олден Барнавелт извади пушещата лула от устата си и протегна ръка.

— Здрасти, Луис. Аз съм чичо ти Джонатан. Познах те по снимката, която баща ти ми изпрати преди време. Добре дошъл в Ню Зебъди.

Луис се ръкува с чичо си и забеляза, че от горната страна дланта на Джонатан е покрита с килимче от жилави рижи косъмчета. Космената покривка продължаваше нагоре и се губеше под ръкава му. Дали цялото му тяло беше покрито с рижи косми?

Джонатан вдигна куфара и заслиза по стълбите на автобуса.

— Мили боже, ама че тантурище! Трябва да има колелца отдолу. Уффф! Да не си носиш и тухли от къщата?

Луис така се натъжи при споменаването на дома му, че Джонатан реши да промени темата. Прокашля се и продължи:

— Добре де! Както казах, добре дошъл в окръг Кафарнъм и в красивия стар град Ню Зебъди. С население шест хиляди, ако не броим…

Камбанен звън започна да отмерва времето.

Джонатан замълча. Закова се на място. Пусна куфара и ръцете му увиснаха отпуснати отстрани. Луис го погледна уплашено. Джонатан се беше изцъклил.

Камбаната продължи да бие. Луис вдигна очи. Звънтенето идваше от висока тухлена камбанария от отсрещната страна на улицата. Арките й образуваха раззината муцуна и две кухи очи, а под муцуната имаше голям светещ часовник с метални цифри.