Джон Беллэрс - Мистерията на къщата с часовника

Дрън. Пореден удар. Камбаната имаше гърлен звук, от който Луис се почувства отчаян и безпомощен. Такива камбани все така въздействат. Обаче какво ставаше с лицето на чичо Джонатан?

Камбанният звън престана. Джонатан излезе от транса си. Поклати глава отривисто и вдигна ръка към лицето си. Целият беше плувнал в пот. Изтри челото си и браздулиците по бузите си.

— Хмм… ха! Хмфф! Оох! Извинявай, Луис, аз… току-що се сетих, че съм… че съм оставил чайника да ври на печката. Винаги се отнасям така, като си спомня за нещо забравено, или пък обратното. Сигурно дъното вече е съсипано. Хайде, да тръгваме.

Луис се взря изпитателно в чичо си, но не каза нищо. Двамата закрачиха.

Напуснаха яркоосветената главна улица и скоро подтичваха бързичко по широката и дълга Маншън Стрийт с дървета от двете страни. Сключените отгоре клони превръщаха улицата в дълъг шумолящ тунел. Отраженията от уличните лампи се нижеха далеч напред. Докато вървяха, Джонатан попита Луис как върви училището и дали знае средния годишен резултат на Джордж Кели като батсман. Предупреди го, че сега, като живее в Мичиган, ще се наложи да стане привърженик на „Тигрите“. Джонатан не се оплака повече от куфара, но спираше начесто, за да го пусне на земята и да раздвижи зачервената си ръка.

На Луис му се стори, че Джонатан говори по-силно в тъмното между уличните лампи, макар да не проумяваше по каква причина. Възрастните не би трябвало да се страхуват от тъмното, пък и улицата не беше тъмна и безлюдна. В повечето къщи светеше и Луис чуваше как хора се смеят, разговарят и затръшват врати. Чичо му със сигурност беше чудак, но симпатичен чудак.

На ъгъла на „Маншън“ и Главната улица Джонатан спря. Остави куфара пред пощенска кутия с надпис „Само за поща“.

— Живея горе на склона — обясни той и посочи нагоре.

Главната улица беше стръмна. Закатериха се, приведени напред, напредваха бавно. Луис няколко пъти помоли Джонатан да му даде да носи куфара, но той всеки път отказваше: не, благодаря, справял се. Луис започна да се разкайва, че е пъхнал вътре толкова много книги и оловни войничета.

Когато се покатериха на върха на склона, Джон остави куфара. Извади червена носна кърпа на шарки и изтри лицето си с нея.

— Е, пристигнахме, Луис. „Барнавелтс Фоли“. Какво ще кажеш?

Луис погледна.

Видя триетажна каменна къща с висока кула отпред. Навсякъде в къщата светеше: долу, горе и най-горе. Дори овалното прозорче подобно на око сред летвите от облицовката на скосения връх на кулата. В предния двор растеше голям кестен. Листата му шумоляха на топлия летен ветрец.

Джонатан стоеше спокойно с ръце на гърба и разкрачил широко крака.

— Е, какво ще кажеш, Луис, а? — повтори той.

— Много ми харесва, чичо Джонатан! Винаги съм искал да живея в голяма къща, а тази определено е голяма! — Луис се приближи до красивата ограда и докосна един от железните помпони в редичка най-горе. Загледа се към табелката с цифрата 100 от червено отразително стъкло. — Истинска ли е, чичо Джонатан? Къщата, имам предвид.

Джонатан го изгледа озадачено.

— Да… да… да, разбира се, че е. Истинска е. Хайде да влизаме.

Джонатан повдигна клупчето на връзката за обувки, която придържаше портата. Тя проскърца, отвори се и Луис закрачи по алеята. Джонатан го следваше по петите, влачейки куфара. Качиха се по предните стълби. Вестибюлът беше тъмен, но в дъното светеше. Джонатан остави куфара и обгърна с ръка раменете на Луис.

— Хайде, да влезем. Не се стеснявай. Това вече е твоята къща.

Луис тръгна по дългия коридор. Все едно крачи цяла вечност. В другия му край се озова в стая, обляна от жълта светлина. По стените имаше картини с тежки златисти рамки, полица, накачулена с всякакви дрънкулки, голяма кръгла маса насред стаята, а в единия ъгъл седеше жена с прошарена коса и широка пурпурна рокля. Беше притиснала ухо към стената и слушаше.

Луис спря и се вторачи в нея. Стана му неловко. Сякаш беше я спипал да прави нещо нередно. Мислеше, че с Джонатан са вдигнали доста шум на влизане, но явно жената, която и да беше тя, се учуди, когато го видя в стаята. Учуди се и се смути досущ като него.

Тя се изправи, приглади роклята си и каза бодро:

— Здравей. Аз съм госпожа Зимърман. Живея в съседната къща.

Луис усети, че се е вторачил в едно от най-сбръчканите лица, които е виждал някога. Очите обаче бяха дружелюбни и бръчките до една бяха разтеглени в усмивка. Двамата се ръкуваха.

— Флорънс, това е Луис — каза Джонатан. — Нали помниш, че Чарли ни писа за него. Автобусът като никога пристигна навреме. Явно са напили шофьора. Ей! Да не си ми крала от монетите?