Джон Беллэрс - Мистерията на къщата с часовника

Луис обаче не го биваше в прокрадването крадешком, колкото си мислите, и когато удари главата си в тежка позлатена рамка на картина за трети път, Джонатан се провикна откъм една от отдалечените стаи.

— О, за бога, Луис! Престани да се правиш на Шерлок Холмс! Повече те бива за доктор Уотсън. Ела при мен. Аз съм в спалнята със зелената камина.

Луис беше доволен, че поруменялото му лице не лъщи в тъмното. Е, Джонатан поне не беше луд.

Момчето прекоси коридора предпазливо, докато намери отворена врата. И ето го Джонатан, стоеше в тъмното с фенерче в ръка. Осветяваше часовника върху полицата над камината — четвъртит и черен, със златни дръжки отстрани като ковчег.

— Добър вечер, Луис. Или добро утро, зависи. Искаш ли да ме придружиш на обиколката ми?

Гласът на Джонатан звучеше напрегнат и нервен. Луис се поколеба, после попита решително:

— Какво правиш, чичо Джонатан?

— Спирам часовниците. Денем е приятно да тиктакат в цялата къща, но нощем не ми дават да заспя. Знаеш как е, Луис, с капещите кранчета… и други подобни.

Без да спира да нарежда напрегнато, Джонатан обърна часовника, бръкна зад него и спря късичкото махало. След това махна на Луис да го последва, размаха фенерчето прекалено бодро и влезе в следващата стая. Луис го последва, но се озадачи.

— Чичо Джонатан, защо не светнеш лампата?

Чичо му се умълча за момент. После отговори със същия напрегнат глас:

— Ами, знаеш как е, Луис. Ако обикалям по стаите и непрекъснато светвам и угасвам лампите, какво ще си помислят съседите? А сметката за електричество? Знаеш ли, че се отчита един час потребление при всяко включване и изключване на осветлението?

Обяснението не прозвуча убедително на Луис. Първо, чичо Джонатан никога преди не беше показвал, че го е грижа какво мислят съседите за неговите занимания. Ако му се приискаше да поседне в люлката под кестена и да посвири на саксофон в три през нощта, най-вероятно щеше да направи точно това. И второ, Джонатан неведнъж оставяше лампиона в кабинета си да свети по цяла нощ. Беше небрежен човек и не даваше пет пари колко голяма ще е сметката за тока. Вярно, Луис познаваше чичо си едва от три седмици, но имаше усещането, че е наясно какво представлява Джонатан.

От друга страна, не можеше спокойно да изтърси нещо като: „Чичо Джонатан, лъжеш и окото ти не мига!“, затова мълчаливо последва чичо си в съседната стая, втората хубава баня на втория етаж. И там имаше камина — бяла, с плочки, — а също и малък пластмасов бял часовник, който тиктакаше на полицата. Джонатан го изключи, без да обели нито дума, и отиде в следващата стая, където спря часовник от черешово дърво с махало, който имаше три живачни колонки за тежест. И после отиде в следващата стая.

Последният часовник, който трябваше да замлъкне, беше големият стоящ часовник в кабинета. Помещението имаше много висок таван и лавици с книги по всички стени. Имаше и едно пухкаво и наклонено кафяво кожено кресло, което просъскваше, като седнеш на него, и разбира се — камина, в която още гореше огън. В ъгъла до плъзгащата се врата, която се отваряше към дневната, стърчеше високият и унил часовник. Месинговият диск на махалото проблясваше матово на светлината на гаснещия огън. Джонатан бръкна и стисна дългата черна пръчка. Часовникът спря.

Сега, когато странната им обиколка приключи, Джонатан се умълча. Явно беше потънал в размисъл. Приближи се към камината, подкладе огъня и пъхна още една цепеница. Отпусна се в коженото кресло и махна към зеления фотьойл от другата страна на камината.

— Седни, Луис, искам да поговорим.

Луис се зачуди дали предстои да бъде смъмрен, задето шпионира чичо си. Не му се стори много вероятно. Джонатан изглеждаше и звучеше приятелски, макар че гласът му си оставаше леко напрегнат. Луис седна и загледа как Джонатан пали наргилето си. Винаги обичаше да наблюдава този ритуал. Наргилето имаше формата на испански галеон, а гарвановото гнездо на върха на главната мачта беше чашката. Туловището на кораба беше пълно с вода за охлаждане на пушека, а върху чашката беше стъпила керамична фигурка на боцман с лула в устата. В кърмата на кораба беше пъхнат дълъг маркуч, който завършваше с черен гумен мундщук. Духнеш ли в маркуча, горящият тютюн в гарвановото гнездо изпускаше висок стълб пушек и боцманът започваше да прави фюууу ! с малката си лула. Понякога, когато Джонатан сбъркаше и напълнеше кораба с прекалено много вода, боцманът правеше бълбук ! и се образуваха няколко мехурчета.