Джон Беллэрс - Мистерията на къщата с часовника

— Боже, странна работа. Какво може да си е пишел?

— Един бог знае, Луис. Но съм сигурен, че не е било нищо хубаво. Както и да е, продължавам с историята… Сигурно вече е много късно, но без часовниците нямам представа кое време е. Докъде бях стигнал? А, да. Старият Айзък умря по време на силна буря, една от най-опустошителните в историята на окръг Кафарнъм. Провери в „Кроникъл“ на Ню Зебъди, ако искаш: издухани покриви на плевни, изкоренени дървета, а една мълния дори стопила железните врати на гробницата, в която е погребан Айзък. Трябва да ти я покажа някой ден. Стара и грозна — една от онези каменни къщички за почитаемите покойници. Има няколко такива в нашето гробище, някои от тях са наистина хубави. Тази е построена от семейството на Айзък през 1850 година, но не била използвана, докато не погребаха там жена му. Почина преди него.

— Тя що за човек беше?

— Доста особена, както може да се очаква, след като е избрала Айзък за съпруг. Помня само очилата й.

— Очилата й ли? — опули се Луис.

— Да. Веднъж се разминах с нея на улицата, тя се обърна и ме погледна. Сигурно е заради отражението на слънцето, но си спомням два ледени кръга сивкава светлина, които ме прогориха. Извърнах се и затворих очи, но двете студени петна си останаха. После цяла седмица сънувах кошмари.

— Как почина тя? — Луис си представяше, че госпожа Изард е паднала от някоя скала по време на ураганна буря или се е хвърлила от кулата на къщата.

— Как ли? Кротко и загадъчно. Без погребение. Странни хора от друг град пристигнаха и помогнаха на Айзък да я погребе. След това той се уедини. Още повече. Двамата с нея открай време живееха като отшелници, но след смъртта й той истински се затвори. Издигна висока дъсчена ограда между своята къща и къщата на госпожа Зимърман. Съборих оградата веднага щом купих къщата. — Джонатан се усмихна доволно. Луис усети, че чичо Джонатан е щастлив на Главна улица номер 100 въпреки факта, че старият Айзък е превърнал това място в крепост.

— Това ли е цялата история? — попита Луис предпазливо.

— О, боже, не. Тъкмо стигаме до най-интересното. Ама я гледай, аз егоистично си пуша това корабче, а ти нямаш нищо. Хайде да си вземем по чаша мляко от кухнята и малко шоколадови бисквити. Съгласен ли си?

— И още как! — възкликна Луис, който обичаше шоколадови бисквити дори повече от фъч блокчетата „Уелчис“.

Няколко минути по-късно се върнаха в кабинета, настаниха се до тихо пращящия огън и хрупаха бисквити. Не щеш ли, от библиотеката падна книга. Туп. Още две паднаха. Туп, туп. Луис погледна към тъмната пролука в редицата книги. Оттам се появи дълга, съсухрена и костелива ръка. Май търсеше нещо пипнешком.

Луис се скова от ужас, а Джонатан просто се усмихна.

— Малко по-наляво, скъпа. Точно така. Напипа го.

Изщрака резе и голяма част от вградената библиотека се плъзна напред. Още книги паднаха на пода. И ето ти я госпожа Зимърман с увиснала от лявото стъкло на очилата й паяжина. По ръкава й се беше посипал белезникав прах.

— Така ли се строи тайна врата! — промърмори тя. — С резето откъм стаята вместо откъм прохода.

— Така е по-загадъчно, Кукличке. Както сигурно си се досетил, Луис, в къщата има таен проход. Влиза се от бюфета за порцелановите съдове в кухнята. Влизай, Флорънс. Тъкмо разказвах на Луис за часовника в стените.

Госпожа Зимърман го изгледа, все едно искаше да каже: „Мислиш ли, че е разумно?“. Но само сви рамене и се почерпи с бисквитки и мляко.

— Хубави бисквити — отбеляза тя, дъвчейки. — Много хубави.

— Винаги го казва, защото тя ги прави — обясни Джонатан и си взе още две. — Сега, като всички сме с пълна уста, мога да продължа. Докъде бяхме стигнали? А, да. И така, веднага щом се нанесох тук, усетих, че нещо не е наред. Къщата сякаш мълчеше и се ослушваше. И тогава го чух.

— Какво чу? — попита Луис, който беше застанал на ръба на стола си. Дори престана да хрупа бисквитата си.

— Часовника. Нали знаеш как понякога си в стая, където тиктака часовник, а дълго не го забелязваш. И после, когато стане много-много тихо и ти не мислиш за нищо конкретно, ето го и него!

Луис скокна и се озърна като обезумял.

— Къде?

Джонатан се засмя.

— Не, не, не. Не исках да те плаша. Просто за пръв път го чух точно в тази стая. Тиктакаше в стените. Отиди и сам ще го чуеш, ако искаш.

Луис стана и се приближи до запълнената с книги стена. Доближи ухо до лавица подвързани с кожа черни томове и се заслуша. Ококори се.

— Наистина е тук, чичо Джонатан, наистина! — Развълнува се от откритието, но после изражението му се промени. Изглеждаше уплашен. — Какво има, чичо Джонатан? Какво прави той?