Джон Беллэрс - Мистерията на къщата с часовника

Джонатан разпали хубаво лулата, напълни си устата с пушек, изпусна го бавно и каза:

— Луис, мисля, че за теб ще е по-добре да се страхуваш, отколкото да мислиш чичо си за свадлив стар безумец.

— Не мисля, че си свадлив — отговори Луис.

Джонатан се засмя.

— Обаче ме мислиш за откачалка. Е, след тази вечер не те виня.

Луис се изчерви.

— Не, чичо Джонатан! Не исках да кажа това! Знаеш, че не те мисля…

Джонатан се усмихна.

— Да, разбира се, че знам. Но въпреки това според мен ще е най-добре да ти кажа едно-друго за тази работа с часовниците. Не мога да ти разкрия всичко, защото не го знам. Всъщност понякога ми се струва, че не знам много. Но ще ти кажа каквото ми е известно.

Той кръстоса крак връз крак, облегна се и дръпна от наргилето, а Луис се приведе напред в големия зелен фотьойл. Стискаше и отпускаше ръце, вторачен в Джонатан. След кратка и театрална пауза и едно особено дълго всмукване от наргилето галеон, чичо му поде:

— Не живея в тази къща цял живот, Луис. Всъщност се пренесох тук преди пет години. Преди живеех на Спрус Стрийт, близо до фонтана. Но когато предишният собственик почина и къщата беше обявена за продан евтино, което ми даваше възможност да се настаня в съседство на най-добрата си приятелка госпожа Зимърман…

— Кой беше предишният собственик? — прекъсна го с въпрос Луис.

— Ще стигна и до това. Казваше се Айзък Изард. Инициалите му на латиница са I.I., като римската цифра II. Ще ги видиш гравирани, написани или отпечатани върху всякакви неща навсякъде в къщата: ламперията, дюшемето, вътрешността на шкафове, таблото с бушоните, полиците над камините — навсякъде. Ще откриеш римското II вплетено във фигурите на тапетите в предния коридор на горния етаж. — Джонатан замълча и се замисли. — Някой ден трябва да сменя тези тапети… О, да се върнем на разказа. Стария Айзък Изард — странно име, нали? Според госпожа Зимърман идва от „иззард“, което на някои места в Англия е думата „зет“, което пък е английското название на буквата Z. Ще приема теорията на госпожа Зимърман, защото не ми хрумва по-добра. Освен това нейното име започва с тази буква, така че би трябвало да е наясно. Както ти споменах обаче и наистина ще ти разкрия нещо в даден момент, Луис… — Той избълбука отново с наргилето и се размърда в креслото си, за да се намести удобно. — Както ти казах, старият Айзък беше вещер.

— Какво е това?

Чичо Джонатан изглеждаше много сериозен.

— Вещица, но от мъжки пол.

Луис сви рамене. После изневиделица му хрумна нещо.

— И ти ли си? — попита той с тъничко уплашено гласче.

Джонатан го изгледа със странна усмивка.

— Ще се уплашиш ли, ако ти кажа, че съм?

— Не. Страшно много ми харесваш, така че ако искаш да си вещер, нямам нищо против. Сигурен съм, че не си лош вещер.

— Зависи какво наричаш „лош“ — изкиска се Джонатан. — Ако искаш да кажеш, че не мога да бъда зъл, прав си. Ако искаш да кажеш, че сигурно не се справям лошо с магьосничеството… ами зависи. Аз съм по-скоро фокусник, макар че владея и по-сериозни номера от тези със зайците и картите за игра.

— Например със стъклописи и стенни закачалки? — ухили се до ушите Луис.

— Да. Именно. И за да си напълно сигурен, нека те осведомя, че госпожа Зимърман също е магьосница, макар че за нея ще е по-точно да се каже вещица.

— Не може ли да намериш по-хубаво название? — плахо попита Луис.

— Е, тя предпочита „омайница“ или „чародейка“, но тези думи ме разсмиват до сълзи, затова за мен тя си е дъртата вещица Флорънс. Тя наистина е много по-сериозна магьосница от мен. Получила е степента „д-р маг. а.“, което ще рече Doctor Magicorum Artium , от университета в Гьотинген, Германия, през 1922 година. Аз съм само бакалавър от Мичиганския селскостопански колеж.

— По какво? — попита Луис, все едно интервюираше Джонатан за работа. Всъщност наистина се интересуваше какво е правил Джонатан в колежа. И двамата родители на Луис бяха завършили колеж и разказваха много за заниманията си там.

— По какво ли? — изчерви се Джонатан. — По какво? Ами по агрономство, животновъдство, такива неща. Канех се да бъда фермер, докато не умря дядо ми и не ми остави една камара пари. Но да се върнем на Айзък Изард. Още проявяваш интерес, нали?

— О, да! Разбира се! Моля те, разкажи ми. Искам да знам.

— Както ти казах, Айзък беше вещер. Занимаваше се с черна магия — най-лошото, което може да прави един магьосник. Не се сещам за огромна злина, която да е причинил — със сигурност, — но доколкото е възможно един магьосник да прецени друг, бих казал, че той е зъл. Много зъл. Госпожа Зимърман е на същото мнение. Да не забравяме, че е била негова съседка дълги години. Трябва сам да я попиташ, разбира се, но не една вечер, докато двамата с нея стояхме в задния й двор, вдигахме поглед и виждахме лошото лице на стария Айзък на прозореца в кулата на къщата. Държеше газена лампа и просто се взираше навън в тъмното. Госпожа Зимърман твърдеше, че през деня часове наред стоял в кулата. И като че си пишел нещо.