Муха да бръмне, щеше да се чуе; толкова голямо беше напрежението на аудиторията, та никой не се сети да направи забележка на инспектора, че жалоните не са плодни дръвчета.
— Веднага освен обичайните въпроси „Кой? Защо? Как?“ възникнаха два допълнителни: „Защо са преместили тялото на покойната? И дали кражбата е свързана с убийството?“
На първия отговорих почти веднага: убиецът е искал да привлече вниманието към къщата на Грюн. Без да знае, че трупът е бил видян в реката от свидетели, той е смятал да хвърли всички съмнения върху някой член от семейството. Но всъщност, без да иска, сам попадна в клопката: ако убиецът е някой от Грюнови, той би оставил трупа на мястото му, вместо да го внася в къщата. Освен това убиецът нямаше късмет и по друга линия: всички от семейството притежават солидно алиби.
След като установих това, пристъпих към другия въпрос. И на него отговорих доста бързо и утвърдително: случайното съвпадение на кражбата и на убийството — същия ден, същия час, същото място — е прекалено невероятно. Но тогава как да го разбираме? Дали не са извършили кражбата, за да отвлекат вниманието ни от убийството, намеквайки, че Диана Паские е изненадала злосторниците и им е попречила в работата? Или пък може би убийството и кражбата се допълват, съставляват двете страни на един и същ план? Но какъв план? Ако е ставало въпрос само да се откраднат редки книги и няколко листа злато, защо е било необходимо да се убива? Освен това имаше нещо странно в кражбата: очевидно крадецът не се е опитвал да се вмъкне в магазина, нито да насили касата. И тук се представяха две възможни обяснения: или защото кражбата е била само за заблуда; или защото убиецът е намерил веднага онова, за което е дошъл.
Но какво е имало в ателието? Само малка част от листовете злато. Другите са били в касата. Значи, са търсили книгите. Тогава проблемът прие следния вид: да се открие кой би желал да притежава тези книги и същевременно има причини да иска смъртта на Диана Паские.
Дълго се лутах. Най-после в понеделник госпожица Рьоне Блиц ми предостави елемент за отговора. Но той беше толкова необикновен! Според думите й Диана Паские и Терез Грюн й доверили, че Вотан Грюн се опитвал да произвежда злато, че може би дори е успял или поне е на път да успее. И тайната, чудната тайна, се съдържала в откраднатите книги, по-специално в прословутата инкунабула. Признавам, че бях скептично настроен. Но в крайна сметка убиецът е можел да бъде достатъчно наивен, та да повярва в невъзможното и да пожелае да притежава тайнствените текстове!
И така имах подбудата за кражбата, а следователно и тази за убийството, тъй като бях приел хипотезата, че двете истории са свързани. Диана е познавала крадеца, може би е била негова съучастничка, във всеки случай са я убили, за да не говори. Това, изглежда, се потвърждаваше и от загадъчната фраза, казана от Диана на приятелката й Рьоне: „Ще ти разкажа нещо“, а също и от факта, че напоследък девойката изглеждала много възбудена.
Но успоредно с това ми беше разказана друга история, този път от многобройни свидетели: преди шест месеца малка дворцова революция разтърсила кръжока на Вотан Грюн. И докато едните го поддържали безотказно, другите се разбунтували срещу една власт, която смятали за неуместна и крайна.
Дюлак млъкна и впери поглед в тези, които го заобикаляха. Членовете на кръжока се спогледаха крадешком, като се размърдаха по столовете. Накрая Агат Рен-Камион дьо Пощаузенд отбеляза:
— Но, драги ми господин Дюлак, доколкото знам, всеки един от нас се е обяснил откровено по този въпрос.
— Разбира се! Разбира се! — продължи Дюлак. — Но все пак тази малка история показа, че приятелите на Вотан Грюн не го обичат кой знае колко и не биха се отказали да му навредят. Що се отнася до онези, които изглеждаха най-верните, кой знае дали те просто не бяха превъзходни актьори?
Отново смутен шепот, който инспекторът с усмивка изчака да затихне. Тогава продължи:
— Признавам, че не виждах никаква подбуда у някои членове на кръжока. Например господин и госпожица Андрос, или пък господин Бьорсен. Двойката Грюо гръмогласно заявяваше, че Вотан Грюн е душевно болен, но лесно си дадох сметка, че те мислят същото почти за всички останали.
— Но разрешете — изпищя психиатърката, като се изправи. И тъй като Дюлак понечи да я прекъсне: — Няма да позволим да ни обиждат повече. Нали така Жилбер?
— Да, скъпа — каза един глас, който излизаше от най-усамотения ъгъл.
Читать дальше