Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

— Къде бяхте през нощта на престъплението? — чу се да казва той, сякаш движен от навика.

— В „Лорелай“ до единадесет и половина. Колегите ми и шефът ми могат да го потвърдят. После се прибрах, изпържих си яйца и спах непробудно до сутринта. На обяд Жак дойде да ми съобщи новината.

— Жак Шефер?

— Да.

— Какво правихте между полунощ и два часа?

— Казах ви, бях си у дома. Тогава… тогава ли е станало?

— Да.

— В такъв случай нямам алиби.

— Това тревожи ли ви?

— Не.

— Защо?

— По какви причини бих… бих направила подобна нещо? Губя най-добрата си приятелка.

— Искам да ви вярвам.

— Но нямате право?

— Трябва всичко да проверим.

— Разбира се.

— Знаете ли, семейството й е смятало, че тя е у вас тази нощ?

— Често й се е случвало да остане при мен за част от нощта. Но никога не е спала тук. Не можех да й предложа удобно легло, а и тя не искаше да прави номера на Дьони.

— Него мразите ли го?

— Не, защо?

— Тя не е била кой знае колко щастлива с него.

— Можеше да си отиде. Впрочем, често говореше за това.

— Но все оставаше?

— Точно така.

— Защо?

— Защото го обичаше, по дяволите!

— Сигурна ли сте?

— Въобще не се съмнявам.

— Значи никога не е ставало сериозно въпрос за скъсване?

— Веднъж. Но тогава Дьони беше този, който искаше да си отиде.

— Я гледай! Кога беше това?

— В началото на тяхната връзка. Още живееха в студентската квартира. Беше им много трудно. Диана финансираше сама домакинството, Дьони още не беше стипендиант, и не искаше да получава нищо от Вотан. Един ден се скараха. Вечерта, когато Диана се прибра от работа, Дьони беше изчезнал, оставяйки прощално писмо. Тогава тя се втурна у Грюн, където знаеше, че ще го открие, и всичко свърши със сълзи, прегръдки и сдобряване. Диана често говореше за този инцидент и за щастието, което в крайна сметка беше извлякла от него. Тя винаги носеше това писмо в чантата си и когато имаше опасност от скандал между Дьони и нея, достатъчно беше да му го покаже и той се успокояваше.

— Изглежда, напоследък талисманът не е действувал!

— Наистина. Положението между тях отново беше напрегнато.

— Защо? Тя искаше той да се ожени за нея ли?

— О, в началото говореше за това, но не държеше кой знае колко. Накрая дори мисля, че се отказа от тази идея.

— Казвала ли ви е подобно нещо?

— Не, не буквално. Виждате ли, тя не споделяше всичко с мен.

— Гледай ти, пък аз си мислех…

— И сте грешили. Диана беше много горда. Не обичаше да приказва за грижите си, дори и с мен. Казваше винаги: „Приятелите не са, за да им дотягаш с проблемите си.“ Затова, когато не вървеше, тя ме навестяваше по-рядко.

Пауза, после Рьоне добави:

— Последните седмици тя фактически престана да идва.

— Интересно. Което ще рече, че през последните седмици си е имала неприятности?

— Може би. Преди всичко изглеждаше много възбудена. Веднъж ми каза: „Скоро ще ти разкажа нещо.“

— И не ви каза какво?

— Не. Аз нямах навика да питам.

— Но все пак сте подозирали нещо, нали?

— Мислех си… може би е идиотско… че тя е узнала нещо… някаква тайна.

— Семейна тайна? Относно Грюн?

— Може би. Или пък тайната на Грюн за получаването на злато.

— За какво ?

Дюлак падаше от небето. Най-малко беше очаквал такова нещо.

— За получаването на злато?

— Да. Не знаехте ли, че Вотан проучва въпроса?

— Бога ми, не. Наистина казаха ми, че се интересувал от алхимия, но мислех като исторически куриоз, а не като възможна практика, още по-малко лично за самия него.

— Изглежда, че открил нещо в стара книга. Нещо за философския камък.

— Диана ли ви го каза?

— Намекна ми. Терез също.

— Каква работа! Ако съм предполагал… Но това е невъзможно — добави той. — Никой не е успял да преобразува оловото, поне по рентабилен начин. Много странно. И Терез ли ви е говорила за това?

— Струва ми се, да. Веднъж, немного отдавна.

— Много ли сте близки с Терез?

— Да, доста. Тя често придружаваше Диана у нас. Както и малкият Жак.

— Красивият Жак?

— Да, красивият Жак.

— А Едвиж?

— Едвиж?

— Да. Идвала ли е и тя тук?

— Веднъж, и също с Жак.

— Какви бяха отношенията й с всички вас?

— Любезни…

— Нищо повече?

— Нищо повече, Жак й се възхищаваше, но ние, трите момичета…

— Страхувахте се от нея?

— Страхувахме се от Вотан в нейно лице. Тя е негова жена, а той нямаше защо да се меси в лудориите ни.

— Правехте лудории? Какви?

— О, нищо сериозно: пиехме, събирахме приятели. Веднъж отидохме да играем на тото във Фрибург. Ако Едвиж беше в течение, тя можеше да разкаже на Вотан и той би правил истории на Терез и Диана.