Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

— Един мегаломан! — отвърна тя без колебание. — Жажда и желание за власт. Тиранична авторитарност. И превъзходен приятел — добави тя. — Нали Жилбери?

— Абсолютно, скъпа! — каза Жилбер.

„Виж ти, варианта!“ — помисли Дюлак, като продължи:

— Каква беше тази история със скарването и отцепването, разтърсила кръжока ви?

— Точно мегаломания. Старата Пощаузенд — между другото, шизофреничка — искаше да ни привлече у тях. И го правеше срещу Вотан, разбира се. Все пак ние я подкрепихме, мъжът ми и аз, от приятелство спрямо Вотан Грюн.

— Моля, не ви разбирам добре. От приятелство спрямо Вотан Грюн вие сте застанали срещу него?

— Терапия — каза психиатърката. — Шоково лечение. Да го лишим от кръжока му, за да го накараме да осъзнае собственото си тщеславие.

— И получихте ли резултати?

— Не. Другите ни изоставиха: върнаха се у Вотан — каза тя, забравяйки, че двамата с мъжа си дори не бяха си тръгвали оттам. — Естествено, получихме обратния ефект: в цялата история той видя допълнително доказателство за своята власт.

— Естествено. Благодаря ви, госпожо, за всички тези ценни указания.

— Изпълних само дълга си.

— Затова ще си позволя да ви задам един последен въпрос: какво правихте през нощта на престъплението?

— Защо? — попита внезапно Жилбер Грюо, изправяйки се със скок. — Нима сме заподозрени?

— Жилбер! Самоконтролът ти! — изрева жена му, изправяйки се на свой ред.

— Прости ми, скъпа — рече Жилбер и отново седна.

— Мога ли да ви задам, но по-спокойно въпроса на съпруга ми? — процеди Жанин и тъй като тя оставаше права, Дюлак се почувствува задължен да се изправи на крака и той.

— Не става въпрос за това, госпожо. Трябва да се сверят алибита и часове.

— Добре тогава, но моля ви накратко: двадесет и тридесет — пристигане в кръжока; двадесет и два и тридесет — тръгване за Механата на тъкачите; два и половина сутринта — тръгване от механата и връщане тук. Това достатъчно ли е?

— Напълно, госпожо! Но кажете ми, забелязахте ли, било по време на кръжока, било в механата, някой да си е тръгвал или да се е отлъчил за момент?

— Що се отнася до механата, отговорът е: не. Нито тримата Грюн, нито Бьорсен, нито Агат, нито съпругът ми, нито аз сме напускали дори за секунда масата. Колкото до кръжока, ще спомена много очебийното излизане на Терез, но предполагам, че и други вече са ви говорили за него?

Слисан, Дюлак беше принуден да признае, че наистина е така. Победоносно психиатърката му показа пътя към изхода.

Навън Дюлак мина под полуотворения прозорец на хола, което му позволи да чуе Жанин, завърнала се в стаята, да заповядва на своя съпруг с неотложен тон:

— Жилбер! Лекарството ти!

— Да, скъпа — беше отговорът.

— Госпожица Рьоне Блиц?

— Аз съм.

„Приятно лице — помисли Дюлак. — Нрави ми се типът «дръзка брюнетка». А и стаята й е подредена с вкус. Точно момиче за приятелка на Диана Паские.“

„Дръзката брюнетка“ понасяше този оглед без смущение, без престореност.

— Идвате за Диана? — попита тя.

Чисто формален въпрос, за какво друго би могъл да дойде? Той отвърна „да“ с глава и стоически зачака продължението. Но продължение не последва.

— Е, добре? — попита той изненадано.

— Какво?

— Очаквах някаква реакция. „Колко ужасно!“ или „Какво страшно нещастие!“ Само това чувам от три дни.

— Разбирам — каза тя. — Искате ли кафе?

— Бъдете благословена!

Рьоне премина в лилипутската си кухня. През отворената врата той можеше да следи движенията й. И инспектор Дюлак си помисли, че действително си струва труда да познаваш някои момичета: Рьоне, Диана, Терез. Последното име му причини присвиване в стомаха.

„Казват: сърцето ме присви — помисли си той. — Но не е вярно. Усещаш свиване в стомаха. Поезийо! Поезийо, колко неточности се допускат в твое име. Но стомах или сърце, знам ли какво става с мен? Аз, чиято професия е да разнищвам загадките, ще успея ли да разплета тайната на своя живот? Тридесет и пет години, момчето ми! Започваш да губиш косите си и да пускаш коремче. Ако имаш намерение да се жениш, може би вече е време да помислиш за това.“

Кафето на Рьоне прогони тези мрачни мисли. То можеше да разбуди и мъртвец.

— Превъзходно! — каза Дюлак.

— С какво мога да ви помогна? — каза Рьоне, като запали цигара. А Дюлак си мислеше: „Тази, да. Тази изпитва истинска тъга. Защото именно това е тъгата — празнота… «Най-добрата приятелка на Диана». Питам се…“