Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

Жилбер и Жанин Грюо обитаваха един партер на авеню Марсейез на две крачки от Комеди дю Рен. За щастие, нито единият, нито другият имаха работа навън този ден и Дюлак ги завари в дома им. В своя определено ултрамодерен хол, който напомняше малко чакалня на клиника с голите си стени и успоредните си линии, откъдето всеки остър или тъп ъгъл, всяка крива бяха прогонени, те настаниха полицая на стол от стоманени тръби и найлонови нишки, който изпразни статичното си електричество в ръцете на Люсиен Дюлак. След този прием инспекторът грижливо избягваше да докосва стола с голи ръце, като се крепеше на крайчеца с прибрани крака и изправен торс. Тъй като пепелта от цигарата му заплашваше да падне на голия под, домакинята подложи пепелник в кубична форма, който после грижливо постави на масата, като внимаваше краищата му да бъдат успоредни с нейните ръбове. Сащисан, Дюлак похвали Жанин Грюо за чувството й за ред.

— Това е задължително — отвърна му тя с леко укоризнен тон. — Редът на вещите командува реда в съзнанието. Нали така, Жилбер?

— Да, скъпа — отвърна последният с гримаса. Отначало Дюлак помисли, че психиатърът иска да му се подиграе, но тъй като гримасата се повтори и потрети, той заключи, че това е нервен тик, и тази мисъл го утеши.

Той разгледа домакините. Сториха му се млади. На не повече от двадесет и пет години. И двамата руси, с еднакво сериозни лица, но с един нюанс: у жената сериозността се силеше да се покаже строга, докато у мъжа приемаше израз на досада. През петнадесетте минути, колкото продължи посещението му, Дюлак не ги видя да се усмихнат нито веднъж.

— Дойдох да ви видя — започна той — по повод смъртта на Диана Паские.

— Това трябваше да стане — отсече жената.

— Кое? Да дойда у вас ли?

— Предполагам. Но исках да кажа: това самоубийство.

— Не става въпрос за самоубийство — опита се да обясни Дюлак.

— Хайде де! Това момиче не можеше да понася повече съществуването си, не се понасяше и сама себе си. Впрочем, ние бяхме предупредили Вотан, нали, Жилбер?

— Да, скъпа — отговори лекарят, като се прегърби.

— Изправи се де!

Жилбер Грюо се изправи.

— Диана Паские беше неуравновесена. Неуравновесена нещастница и нимфоманка. Неизлечима, страхувам се, още повече, че самата тя се смяташе за напълно здрава.

— Наистина, описаха ми я като много здрава млада жена — забеляза Дюлак.

— Глупости! Тя беше невротичка, търсеше у Дьони здравото семейно ядро и наказващия баща — две неща, които трагично са й липсвали.

— Но, както изглежда, тя е била много весела и очарователна, пълна с хумор, сигурна в себе си, обичала е живота и хората…

— Именно. Всичко това не е нормално. Този вкус към удоволствията, тази любов към живота, това са все сигурни признаци за нейната невроза. Животът, господин главен инспектор, е изтъкан от принуда и дълг. Това, което сме, е отвратително, ето защо ние трябва да се потискаме и да се изграждаме наново. Нали, Жилбер?

— Да, скъпа — отговори Жилбер с нова гримаса.

— И все пак — настоя Дюлак — тя изпълняваше добре своя дълг и дори повече от дълга си, като работеше.

— Тук засягате чувствителна точка. Това желание за работа и за независимост очевидно криеше остро чувство на неудовлетвореност. Или пък комплекс за малоценност спрямо ерудицията на Дьони, когото се опитваше по този начин да унизи и подчини. Но не така се реализира хармонията на една двойка, нали, Жилбер?

„Да, скъпа“ — помисли Дюлак, преди психиатърът да отговори.

— Откривате неподозирани простори пред мен — добави той, като се отказваше да спори. — Всъщност, ако съм разбрал добре мисълта ви, хората, които привидно се чувствуват най-добре в кожата си, в действителност са най-дълбоко засегнати?

— Точно така! — потвърди Жанин Грюо. — А и това е необходимо.

— За кого?

— За нас! Проблемът не се поставя, „трябват психиатри, защото има неврози“, а „трябват неврози, за да има психиатри“.

— Това е ослепително ясно — каза Дюлак.

— Да, скъпа — рече за всеки случай Жилбер Грюо.

— С други думи, забраните и табутата са нашата благодат. Представете си един свят от свободно развити личности: не би ни оставало нищо друго, освен да си сменим работата.

„Може би тогава би имало и по-малко отвратителни престъпления“ — си каза Дюлак, който отново виждаше с вълнение безжизнения труп и подпухналото лице на Диана Паские. Но той се въздържа да изрече гласно тази забележка и предпочете да попита домакинята какво мисли за Вотан Грюн.