Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

— Това изглежда логично. За нещастие, членовете на кръжока нямаха никаква видима връзка с Диана, като се изключи младият Шварц, който дружеше с нея и нарисува портрета й. Диана не се интересуваше от нашите сбирки, сигурно се страхуваше, че ще се отегчава на тях! Вотан Грюн очевидно никак не я обичаше. Но да я убие! Затова пък Терез и младият Жак Шефер, изглежда, я харесваха много.

Отецът млъкна. Дюлак също, в очакване на едно последно име, което духовникът не беше произнесъл. Тъй като то очевидно се бавеше и мълчанието се проточи, Дюлак се реши да рискува.

— А… Едвиж!?

Дали беше внушение? Отец Допелебен потисна гримаса на раздразнение, преди да попита:

— Едвиж?

— Да, Едвиж? Какви бяха отношенията й с мъртвата?

— Те бяха учтиви — каза свещеникът след ново мълчание.

— Можех да предположа. Но бяха ли сърдечни?

Отец Допелебен сякаш съзря начин да се измъкне:

— Още никой ли не ви е казал нищо по този въпрос?

— Казаха ми противоречиви неща. Според някои отношенията им били сърдечни…

— Казах ви: учтиви.

— Според други, Едвиж ревнувала Диана.

Свещеникът въздъхна с облекчение.

— Щастлив съм, че са ви намекнали! Няма да се чувствувам така виновен, че мамя нечие доверие.

— Доверие?

— Едвиж Грюн ми се довери.

— Тя ви е говорила за ревността си спрямо Диана?

— Да. Но не мислете, че, наистина я мразеше. Напротив, Едвиж харесваше много Диана, тона и поведението на абсолютна свобода, които се излъчваха от нея. Диана олицетворяваше това, което Едвиж не беше успяла да постигне: независимостта.

— Едвиж съжалява, че се е омъжила за Вотан?

— Не е толкова просто. Първо, не трябва да забравяте, че Едвиж произлиза от скромно семейство. Нейното следване е струвало на родителите й огромни жертви.

— Познавам това положение — рече Дюлак със симпатия.

— Съюзът й с Грюн за нея бе краят на мизерията и началото на охолното съществуване.

— Значи, брак по сметка?

— Не, не! Казвам ви, че нещата не са толкова прости. Едвиж обича Вотан . Тя го обича истински .

— Тя ли ви го каза?

— Тя ми го каза и това е очевидно за всеки, който е близък на семейството. Всеизвестно е, че Вотан се харесва на жените. Неговата фигура, неговият авторитет, богатството му, добавете и възрастта му — все козове, за да привлече Едвиж, защото у него тя намери опора, закрила, сигурност. Известно време всичко вървя като по ноти: Едвиж се беше отпуснала като в дрямка, задоволена и спокойна.

— Докато?

— Не се появи… един младеж — каза отчето.

— Аха. Това било.

— Да. Един младеж, ни повече, ни по-малко.

— Кой беше той?

— О… едно момче от Колмар, студент.

— Как го е срещнала?

— Той беше… приятел на младия Шефер.

— Как се казваше?

— Забравих — рече свещеникът.

— Кога беше това?

— Преди една година. Виждате ли, вярвам, че Елена е обичала искрено Менелай. Но Парис е бил толкова млад и красив!

— Станала ли е негова любовница?

— Не, Повтарям ви, нещата са много по-деликатни! Тя е… как да кажа? Тя се е събудила. И е открила, че е младо, съвсем младо момиче. Но това младо момиче е жената на Вотан Грюн. Тогава, край.

— Оттук и раздразнението й срещу Диана?

— Да, и срещу Дьони, който непрекъснато отлагаше женитбата си. Ако младата двойка уредеше положението си, тя моментално щеше да се сближи с Диана, защото вече нищо нямаше да ги разделя: Диана също щеше да стане Грюн.

Мислено Дюлак отдаде заслуженото на проницателността на Терез. Това, което току-що беше научил, потвърждаваше всички хипотези на младото момиче.

— Вотан узна ли за случая? — попита полицаят.

— Това би предизвикало хубав скандал! Не, Едвиж се довери само на двама души.

— На вас.

— Да.

— И на?

— Диана.

— Диана!

— Но, да, разсъдете сам. Едвиж се е харесала на един младеж и тя също е била развълнувана от него. Много й се е искало да докаже на Диана, че и тя не е… как казваха? Отписана.

— И така, Диана е знаела тази тайна. Запазила ли я е за себе си?

— Сигурно, защото никога нищо не излезе наяве. Нито Вотан, нито Дьони дадоха вид, че подозират каквото и да било.

— Накратко — каза полицаят — Едвиж не е извършила никакво прегрешение. Всичко това не е надхвърлило границите на едно моментно смущение.

Това беше въпрос. Но свещеникът издържа погледа на полицая, без да трепне.

Дюлак се сбогува. Още на първите стъпала срещна кестеняво чернооко момче на не повече от дванадесет години, което се изкачваше нагоре и се усмихваше на свещеника. Последният не беше затворил вратата си. Дюлак го чу да посреща детето с усмивка: „Добър ден, мой малки Люк, как е скъпата ти майчица?“