Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

— Не всички!

— Всички!

— Не и Вецел! — извика Грюн, но бързо прехапа устната си.

— Вецел! — рече осведоменият по този начин Дюлак. — Добрият, честният, верният Вецел! Значи, той е прелиствал книгата?

— Поне него видях — каза Грюн. — Но това не доказва нищо. И други са могли да го сторят. Ако въобще съм сигурен в някой от кръжока, това е Вецел.

Дюлак отговори:

— Трябва да призная, че той единствен от всички ми говори за вас с топлота. Но какво от това? Когато интересът влиза в играта, колко тежи приятелството? Освен това ми идва наум, че той вече неведнъж е искал да купи магазина ви.

— А! Разказа ли ви? Истина е, но той ми го предложи с намерението да ми помогне. И когато една щастлива продажба ме изправи на крака, най-чистосърдечно сподели облекчението ми.

— Констатирам обаче, че той не беше с вас в четвъртък вечер в механата. А всъщност алиби за кражбата имат само онези, които са ви правили там компания до два и половина: двамата психиатри, младият Бьорсен и госпожа дьо Пощаузенд.

— Трудно мога да си представя Агат да прескача през прозорци — каза Грюн, когото тази мисъл накара да се усмихне.

— Още едно доказателство в нейна полза. А другите, всички останали, къде са били след кръжока? Казват, у дома си. Но няма никакви доказателства. Трябва отново да проверявам всички алибита както за нощта на четвъртък срещу петък, така и за тази вечер — добави Дюлак, когото тази перспектива гнетеше.

— Все пак не мислите, че Вецел е стрелял по мен, нали?

— Не мисля нищо. Само констатирам фактите.

— Фактите! — подхвърли Вотан презрително.

— Да, и ето още един: преди малко приятелят ви Вецел се притича на изстрела…

— Естествено. Той живее на две крачки.

— Разбира се. Но по-малко естествено е, че той беше обут и облечен от главата до петите. Ако си е бил в къщи, както твърди, щеше да е по домашни дрехи.

— Но часът беше само десет!

— Допускам, че можеше да дойде по панталон и жилетка. Но сакото и обувките ме шокират страшно.

— Това са безсмислици — възропта Вотан. — Не съм идиот. Ако някой ми разиграва комедията на приятелството, не мога да не го почувствувам. А и неговата малка Флоранс ми е напълно предана.

— Ах, да! И Флоранс — рече Дюлак замислено.

— Повярвайте ми, инспекторе, грешите с Вецел.

— Тогава… кой? Грюн… кажете ми кой?

Книговезецът не отговори.

Девет часът сутринта в кабинета на главния инспектор Дюлак. Инспектор Холц, току-що е дошъл и представя своя доклад:

— Според вашите инструкции отидох да видя младия Вилфрид-Хамлет Бьорсен. Много положителен момък. Съзнателен студент, добри обноски, не ходи с никакво момиче, възнамерява да следва дипломатическата кариера на баща си.

— Какво ви разказа?

— Също потвърждава часовете в четвъртък вечер най-напред в кръжока, после в механата. Той се възхищава много от Вотан, но не съвсем безкористно.

— Какво може да спечели?

— Според мен търси да си създаде връзки в Страсбург. Мисли за бъдещето си.

— Амбициозен?

— И още как!

— Ясно — каза Дюлак. — Шарл Фелдман?

— Друг вид студент. По-млад — двадесетгодишен, — срамежлив, непохватен, изчервява се, с вид на „девственица“, който се мъчи да скрие под едва наболата брада. Приятел и състудент на Дьони Грюн, чиито идеи споделя. В четвъртък Дьони отишъл да вечеря у тях в деветнадесет часа. Към двадесет и два часа пожелал да си тръгне и Шарл го изпратил до площад Бениямин Цикс, където се разделили.

— Това потвърждава разказа на Дьони — отбеляза Дюлак.

— Да, но от момента, когато се разделил с Дьони Грюн, Фелдман няма алиби: твърди, че веднага се прибрал и си легнал. А Диана е била убита между полунощ и два часа.

— Не виждам каква подбуда би имал Шарл Фелдман, за да убие Диана Паские — рече Дюлак. Но същевременно споменът за една кратка фраза на отец Допелебен го глождеше. „Като се изключи младият Шварц — беше казал свещеникът, — членовете на кръжока нямаха никаква видима връзка с Диана.“ Тази дума „видима“ гнетеше Дюлак. Кой знае дали Диана не се е срещала тайно с някого от свидетелите. И в случая, защо не Шарл Фелдман? „А защо не и папата“ — си рече ядно Дюлак.

— Успяхте ли да се свържете с Франсоа Берте — добави той гласно.

— Обадих му се по телефона.

— Е, и?

— Той потвърждава, че Жак Шефер наистина е бил в Колмар цялата четвъртък вечер и същата нощ.

— Колмар. Много пъти ни говориха за Колмар. Но по повод на какво? И на кого?