Атанас Сейков - Япония в моя живот

Посещението в заводите за часовници „Сейко“ ме вълнуваше силно не само заради фамилното ми име. Вече се канехме да слизаме от борда на кораба, когато дойде някакъв служител.

— Тук, на това място, не сте се обръснали добре! — каза ми той, за да подчертае внимание към моята особа.

— Не е пречка! — отвърнах и вече се канех да скоча от кораба.

Пречка обаче имаше.

— Почакайте, моля! — каза ми човекът. — Обичате ли водка?

— Да, разбира се. Че кой свестен човек не обича водка?

— А искате ли?

— Искам! — веднага отговорих аз.

— Ще ви оставя каса с пълни бутилки — каза той и махна с ръка.

— А сельодка обичате ли?

— Обичам!

— Искате ли?

— Искам!

Човекът пак махна с ръката си, което в случая означаваше, че ще ме натъпче със сельодка като мисирка с царевица… преди да я заколят.

— А черен хайвер обичате ли?

— Особено много! Луд съм по черния хайвер!

— Искате ли? Ще ви дам килограм от него. Точно си отворих очите от почуда, когато този любезен и алтруистично настроен служител ме попита отново:

— А червен хайвер?

Обичах всичко, което бях чул от устата му. И го поисках, без да се замисля защо ми даваше това и в такова количество.

След като налапах въдицата на желанията си, човекът ми каза:

— Слушайте! Ще ви дам водка! Цяла каса! Сельодка, колкото искате! Тук, на този кораб, няма нищо повече от водка и сельодка. И черен хайвер! С буренцето ще ви го сервирам. И червен хайвер! Всичко това ще го поднеса, и то веднага. Само и само… не идвайте в заводите „Сейко“!

— А?!

— Вие не разбрахте ли, че капитанът през цялото време живее под сянката ви… заради това ваше име?! — продължи той. — Където се появим, японците се струпват край вас. На ръце ви държат. Не ви дават на земята да стъпите…

И аз останах на кораба. Не се съгласих лесно. Направих го не заради водката, сельодката и хайвера. Впрочем прекарах доста весело в каютата, докато пътниците се разхождаха и разглеждаха заводите за часовници „Сейко“. Гулях като пират. Но не можах да разгледам световноизвестните заводи — заради името си.

Стоя върху палубата на кораба. Наблюдавам брега. Правя от вероятностите мост. Мисля си: „Какво име извадих?! И все пак добре че се казвам и Атанас! Ами ако с кораба в Япония беше пристигнал онзи свинар от Пловдив Сейко Сейков?!“

Около масата в Млечния бар се усмихнаха. Любопитството на моите приятели беше неизчерпаемо. Те внимателно слушаха разказите ми. И естествено — шегуваха се.

„Значи не си бил в заводите за часовници «Сейко»?“ — попита Любопитния, за да ме уязви. И всички край масата се провикнаха в един глас: „Да, бе!!!“…

„Хм! Хм!…“

„Как те наричаха в Япония? — не преставаха те със закачките си. — Сейко ли ти викаха?“

„Сейко… (в). Японците произнасяха «вто» след половин час.“

„Интересен си бил там с това японско име.“

„Моля, моля! Българско! Но в Япония ме държаха на ръце заради него! На земята не ми даваха да стъпя! Не трябваше да ходя в Япония, защото трудно ми беше после да се аклиматизирам у нас… Но и досега си мисля, че японците трябваше да ми платят, че отидох там, за да ме видят!“

Свободното време край масата в бара, под образа на Златю Бояджиев, прекарвахме в своеобразна атмосфера. Никой не е владял Япония. Едва ли някой би могъл и да я открие докрай. Понякога се виждахме строги край строгата тема. Пихме чай и от „празна чаша“. Изпитвахме значителни усещания при незначителни реакции. Въобразявахме си, че може би ще мине време и посетителите на Млечния бар ще се делят на такива, които мислят като нас, и на онакива, които не мислят като нас.

Външният образ на Любопитния беше и си остана огнен въпросителен знак. Чертите на неговия характер се сливаха с общоприетите черти на българина и неговото поведение, колкото и необхватно да е определението. Може би вместо „народопсихология“, чието съществуване е спорно заради изключенията, по-добре е да се изразяваме иначе. Например: „Ценностната система на българите дава приоритет на трудолюбието.“ Можеш ли да наречеш цял един народ трудолюбив?!… Не, разбира се. В художествената литература всичко е възможно. Любопитния често се „изненадваше“ от жегата през лятото, от студа през зимата… от гергьовския дъжд на Гергьовден. Японецът, който създадохме с разказите си в бара, беше осезателен. Почти построихме въображаема държава с разговорите си. И като доброто куче, когато играе, знаехме докъде да захапем.

Надвечер, при залеза на слънцето, хората по главната улица имаха дълги сенки. Ако някой махнеше с ръка за поздрав, и сянката му махаше. Пиехме кафе и държахме въображаема цигара в устата си. Аз позирах с въображаема хризантема в ръка. Създаденият от разказите ни въображаем японец се кланяше. Неговата идея за стойностите беше свързана с хармонията, а не с насилието.