Атанас Сейков - Япония в моя живот

Самураят. Първата ни асоциация за самурай е човек с меч. Тя е неточна. Самураят е войн с лък и стрела. Но мечът не е излишен в ръкопашна схватка. Един по-къс меч почти замества ножа. Най-разпространеният образ на самурай в Страната на изгряващото слънце е войн на кон с лък, пускащ стрела. Самураят владее бойни изкуства. Важни са ездаческите умения, стрелбата с лък и владеенето на меча. Да се пуска стрела от гърба на кон е трудно. То е било семейно занимание. Обучавали са се от съвсем малки.

Нинджите. Различавали са се от романтичния образ, който имаме за тях. Те са с изключително нисък ранг в пехотата. Били са шпиони при едрите феодали.

Изкуствената птица. Един ден край Сендай, на остров Хоншу, записах песента на птица върху магнетофон. След два месеца пуснах магнетофона край Отару, на остров Хоккайдо… и друга птица ми отговори.

„Изкуствен“ означава добит, направен по химически или технически начин: изкуствен мрамор, изкуствена коприна, изкуствени зъби… Изкуствената дреха я носим, но не я обичаме. Изкуствен означава още и пресилен, неестествен: изкуствена усмивка, изкуствено обвинение… Изкуствеността в държанието е противно явление. Изкуството няма общо с изкусуряването.

То е умение, ловкост, познаване на работата, творческа художествена дейност: приложно изкуство, изобразително изкуство… Система от правила и методи в някой клон на практическата дейност би могла да бъде изкуство, ако се владее добре. „От любов към изкуството“ означава направено с безкористна цел. В Япония майстори на художествени занаяти, които имат изключителна заслуга за възраждането или запазването на даден занаят, се провъзгласяват за живи национални съкровища.

Няколко години след публикацията на книга авторът й получава процент за всеки прочит на труда си в библиотеките. Талантът става финансово автономен. Некадърният загива.

Изкуството не е само живопис. То е и това, и онова. Не се прави от цял народ, а от отделни индивиди. В бара се появи явление, което ни озадачи и стресна. Един край масата поиска да става еталон в изкуството. Тоест да служи за пример. Побесняхме. Любопитния се развика:

„Не! Никакъв еталон! Това и Златю не желаеше. Не може всички да приличаме на един.“

„Човекът иска да става класик“ — рекоха ни от съседните маси.

„Класик — да, но еталон — не!“ — съобразихме ние, за да опазим изкуството в Млечния бар.

Одухотворен съд. Всеки съд, изработен от човека, отразява част от неговата душевност и чувството му за хармония. Когато разглежда различните предмети на керамиката, японецът не си мисли, че този съд е по-лош от онзи. По-добра или по-лоша е технологията, но не и съдът. Той съдържа светогледа и вибрациите на човека, който го е сътворил — част е от майстора си.

Миналото. За едни — „да помним“, за други — „да забравим“… Любопитния се отдели настрана в бара, за да проведем интимен разговор. Конюнктурното е преходно, може би не е най-нетрайното на света, но злополучният му край е сигурен. (Въздържахме се да разговаряме директно за политика.) Бистренето й по наше време беше опасно. Намирахме за некрасиво да бръщолевим за всичко, което е на езика ни. Предпочитахме да беседваме за нрави и обичаи, което имаше по-голяма стойност, минаваше за по-безобидно. Стигахме до психологията и социалната етика. Но и тогава търсехме форма на израза си. Съдба. В главите ни витаеше официална формула, внедрявана от около половин век. Тя гласеше: „Всичко е политика!“ И ние се стараехме да проявяваме усет за мярка. Любопитния артистично подхвърли, че от свития в закана юмрук след войната показалецът е успял да се отлепи и маха назидателно, но това не е по-малко ужасяващо. Той поиска от мен допълнителна информация. Питаше ме дали смятам да живея дълго… Предупреди ме, че е неразумно да засягам темата за отговорността у нас… чрез визитните картички при японците. И по този начин да търся сметка на хора, довели страната ни до положението, в което тя се намира. Той обаче приветства идеята поне ние край масата в бара да си направим такива визитки като начало на намерението ни да декларираме своята лична отговорност. Каза, че не успявам да прикривам мислите си и това неминуемо щяло да се отрази на здравето ми. Всеки се досещал за какво намеквам с моите разкази за Япония и за японците. „Всъщност те са разговори за България и за българите — каза той. И добави: — Макар всичко казано за Страната на изгряващото слънце да е точно.“

„Вживяваш се!“ — осъди ме той.