Атанас Сейков - Япония в моя живот

Изложбата, която всъщност беше литература и изкуство — слети в едно, задълбочи разбирането на много хора за японската култура и същевременно ги предразположи към нея, преодолявайки езиковите и културните различия. За българите това направи Цветана Кръстева. Тя завеждаше катедра „Японска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и е една от най-изтъкнатите японоведки в България — за всички времена. Занимава се с японска класическа литература и преведе включените в изложбата петстишия, които бяха произведения на японски императори, изписани от най-добрите съвременни японски калиграфи, вложили душата си в тях. Оставиха ми автограф и много съжалявам, че нямам технически способ да изобразя калиграфиите — ако можете да си ги представите. Изображението им е черно-бяло. Но когато мой приятел попита защо в Япония не прибягват до цветни калиграфии, отговориха му: „Та те са цветни.“

Цветни били?! Едни от чертите се виждали надебелени. Други — бледи. Трети четката едва ги е отразила. Какви сетива имат японците?! Няколко петстишия:

Ако човек научи повече от императорските произведения, ще улови повече от психиката и социалната етика на минали поколения, живели по онези земи. Там имаше стихове на императрица Шокен (1850 — 1914; 1867 — 1914). Тя иска да уподоби сърцето си на хората от древността, които три пъти на ден са изпитвали доблестта си. Император Готоба (1180 — 1239; 1183 — 1198) описва как ловците притаяват дъх, когато привечер елените заплачат за своите любими. Император Кадзан (968 — 1008; 984 — 986) разкрива, че и той е пил от чашата на тъгата, знаел е що е скръб. А император Мейджи забелязва, че „утринният лик“ цъфти тъй красиво покрай селската ограда, а отбягва дворцовия зид.

Сбогуване с Хоккайдо. На пристанището видях възрастна жена. Тя беше седнала на земята. До нея — дребно японче на около три годинки. А аз, видя ли дете, заплесвам се. Япончето беше голям сладур — идеше ми да го прегърна и да го разцелувам. Цялото ми същество се устреми да го щипна по бузката. Изглежда, детето почувства ласкавата ми агресивност, уплаши се — започна да се гушка в баба си. И аз като се развиках:

— Чакай! Къде отиваш, бе? Япончепипонче! (Заради римата.)

Старата ме гледаше с разбиращи очи. Тя заговори на детето да не се плаши от мен. Накара го да ме поздрави. И да се поклони. После то си подаде ръчичката, тъй като исках непременно да го пипна. Толкова чистота излъчваше онова дете!

На раздяла си взех довиждане. Тогава видях нещо, което отново силно ме впечатли, може би защото не го очаквах. Знаете ли какво направи детето? То започна да се тупа по главата — както правят малките деца у нас за довиждане.

Незавършеност. „Японският“ хотел в София шепти, ако се вслушаш внимателно в него. Мой приятел с изострена чувствителност го е чул да говори. Хотелът е проектиран от известния съвременен японски архитект Кишьо Курокава. Сградата е от най-забележителните в творческата му кариера. С архитектурата си този човек създава декори за огромна житейска сцена. И ги прави така, че да изпълняват по най-естествен начин своята роля. Кишьо Курокава обаче е измислил начин да строи не само за епохата, а и за епохите след него. Без да нарушава традициите в една или друга страна на планетата. Този японец мисли, че проектът на една сграда, на цял ансамбъл или на град не трябва да бъде нещо веднъж завинаги завършено, а да се остави възможност за допълване, за развитие, без да се накърнява хармонията на постройките. И предвидил в хотела незастроено местенце. В него той предполага евентуална бъдеща необходимост от допълнителна стая или друго помещение и когато му дойде времето, хората да могат да го „впишат“ в цялото, без да деформират хармонията, без да нарушават силуета, пропорциите. При проектирането архитектът е приложил своята теория. И с оставеното, недоработено местенце в ниската част на хотела е заложил възможността за „подвижност“, за гъвкаво развитие.