Атанас Сейков - Япония в моя живот

И аз мога да направя това с този мой ръкопис. Той има вече своя структура, пропорции и силует. Те ми се струват доста отчетливи, дори с неизказаните мисли. Оставям ги нарочно, за да предизвикам положителни усещания, каквато може да бъде и радостта от досещането. В построеното сърдечно предоставям празно незастроено място за други. Тази моя архитектура — темата за хармонията и държавата — в един, и то млечен бар, така както и живецът в архитектурата на Кишьо Курокава са отворени към обществото, за да могат да участват в неговото създаване, да му осигурят по-дълъг живот. Нека всеки има шанс да надникне в своята Япония!

Вкусовете са различни. След построяването на Златния павилион в Страната на изгряващото слънце се е появил и Сребърен павилион. Създателят му е харесал повече среброто, намерил го е за по-красиво.

Ава одори. Понякога, когато ни е весело, ние танцуваме. Играем и когато ни е тъжно, за да излезем от състояние. Японците пеят: „Макар да не притежаваме нищо, нека се радваме на Ава одори.“ С тази философия танцът Ава е познат по целия свят. Той възниква преди повече от 400 г. в провинцията Ава (после префектура Токушима) на остров Шикоку. Местните хора спонтанно започнали да танцуват, за да изразят радостта си от завършването на новия замък на владетеля Хачисука Йемаса. Неотслабващият интерес към Ава одори е съхранил танца през вековете.

Традиционното облекло на играещите е домашно ушито кимоно юката . Танцът на мъжете и жените е различен, затова е различна и тяхната юката.

Първоначално музикалният съпровод на Ава одори се е изпълнявал на струнния инструмент ш амисен, накокю (китайско чело), хьошиги (дървено кречетало) и геккин (китайска лютня). Тъй като звуците на шамисена се чували трудно, постепенно се преминало и към ударни инструменти, които подчертавали ритъма на танца. По-късно съпроводът енашамисен, шимед айко (малък японски барабан), ко-дайко (ръчен японски барабан), кане (гонг), о-_дайко_ (голям барабан) и йокобуе (японска флейта).

Зомеки — музиката на шамисена, и йоко-_шино_ — песента, която съпровожда танца, създават чудесна хармония.

Всяко лято от 12 до 15 август над милион и половина души излизат по улиците на град Токушима. Многобройните групи танцуващи хора се придвижват бавно напред, опиянени от магията на танца. И пеят: „Макар да не притежаваме нищо…“

Общото между българските и японските танци е, че те доставят огромно удоволствие на танцуващите. Бях опиянен от този танц, когато направих първите стъпки в съпровод на оркестъра от групата „Мийако-Рен“. А думите от текста на песента се лепнаха на сърцето и ми напомниха за познато състояние.

Танцът Ава няма точно определена хореография. Единственото, което трябва да се спазва, е ръцете да се държат вдигнати нагоре и да се танцува в такт с ритъма. Прави се стъпка напред, като тежестта на тялото се предава на този крак, който е пристъпил. Придвижваш се в такт с ритъма. И почти си усвоил танца. А защо да не опитаме?! Макар да не притежаваме нищо, нека се радваме…

Една японска поговорка гласи: „Тези, които танцуват, може да изглеждат глупави. Но и онези, които стоят встрани и гледат, и те изглеждат глупави.“

Кактусът. Говорим си край масата за японската държава. Понякога си мислим за потайния бодлив смисъл на нашите беседи. Любопитния казва: „Какво искаш от хора, които наричат възпитанието дресировка?“ Той идва от Четвъртъкпазара (най-стария открит пазар в България). Разказва ни какво е видял и чул. Продавали цъфнали кактуси. Пийнал селянин се позаинтересувал от тях. Те не бяха често срещани растения в географския ни район и нашият човек любопитствал за какво служат. Суетял се. Но нали бил пийнал — престрашил се и директно попитал продавача:

„Добре, де! Сто лева. Ако си купя прасе, имам полза. Ще го заколя и ще го изям. А ползата от кактуса каква ще ми е?“

Какви рифове има във вътрешното японско море! Очите на капитана бяха отекли от напрежение. И очите на всички капитани, които плуваха в него, отичаха от напрежение. Влязох в Страната на изгряващото слънце с горещо сърце, каквито са и сърцата на японците. Прекарах добре сред народа й. В края на престоя си имах странно преживяване.

Една сутрин на кораба се разчу, че ще ходим на посещение… в заводите за часовници „Сейко“. Скришом си рекох: „Моят час удари!“ Пътниците на кораба ми хвърляха любопитни погледи. Станах интересен. Изгладих си панталона и ризата, обръснах се гладко, пригладих си косата…