Брам Стокър - Дракула

И с последен пренебрежителен жест бързо излезе от дворната порта.

— Това, което усетих, е, че все пак вече се страхува от нас. Имаше нещо в тона му, което ми го подсказа — промълви Ван Хелсинг.

Прибрахме останалите пари на графа, а всичките му документи изгорихме в камината. Слънцето вървеше към залез. Професорът предложи:

— Да се върнем при мисис Мина. Тук вече нямаме какво да правим, а тя се нуждае от защитата ни. Но не трябва да се отчайваме. Остава само един сандък с пръст и трябва да го намерим. Ако успеем да постигнем това, ще сме победили окончателно.

Завръщането ни бе тъжно. Мисис Харкър ни посрещна с тревожен поглед и се хвърли в прегръдките на мъжа си. Червеникавата следа на челото й ни напомни нейната несигурна участ и това още повече ни хвърли в униние.

— Помнете все пак, — каза тя — че тази душа, причинила толкова злини и болки, трябва да бъде унищожена в лошата й част, та да може добрата да получи духовно безсмъртие. И че това трябва да се извърши не с омраза, а със състрадание.

— Нека Бог позволи да попадне в ръцете ми и с удоволствие ще запратя цялата му душа без остатък в ада — изръмжа Джонатан.

— Замълчи, моля те! — продължи съпругата му. — Помисли си само, че един ден бих могла да стана като него и че и на мен би могло да ми бъде отказано всякакво милосърдие. Надявам се, че думите ти се дължат на прекомерните болка и отчаяние.

Настъпи неловко мълчание.

Преди часа за лягане Ван Хелсинг даде на съпружеската двойка по една камбанка, с която да бият тревога в случай на опасност. Без тяхно знание бе взето решение Куинси, Годалминг и аз през нощта поред да дежурим в коридора.

3–4 октомври, около полунощ. Бях заспал, въпреки намерението ми да бодърствам, когато внезапно Мина ме събуди. Бе седнала в кревата с тревожно изражение на лицето. Тя вдигна пръст към устните си, правейки ми знак да мълча, и прошепна в ухото ми:

— Тихо! Има някой в коридора.

Станах безшумно и отворих внимателно вратата. Навън, седнал на един стол, седеше мистър Морис.

— Върнете се в леглото — ми каза той с равен глас — Всичко е наред. През нощта ще стоим на пост тук. Не можем да си позволим повече никакви рискове.

Неговият поглед и стойка излъчваха такава безапелационност, че не възразих нищо, върнах се до Мина и й казах какво става. Тя ме прегърна. Въздъхна облекчено и веднага отново заспа.

4 октомври, сутринта. Още по тъмно, преди зазоряване Мина отново се събуди.

— Иди да повикаш професора — ме помоли тя.

— Защо? — попитах.

— Имам една идея. По всичко изглежда, че е възникнала в мозъка ми в спящо състояние и е съзряла, без да усетя точно как е станало това. Искам Ван Хелсинг да ме хипнотизира преди изгрев-слънце и да ме накара да говоря. Побързай, скъпи, че не остана много време.

Сега на стола в коридора седеше доктор Сюърд. Съобщих му, че Мина желае веднага да се види с Ван Хелсинг.

Две или три минути по-късно професорът се намираше по халат в стаята ни, а Морис, лорд Годалминг и Сюърд стояха отвън пред вратата, потънали в догадки.

— Какво се е случило, моето момиче? — усмихнато попита Ван Хелсинг.

— Искам да ме хипнотизирате — възбудено каза тя. — Направете го, преди да е изгряло слънцето. Чувствам, че от това ще произлезе нещо. Побързайте, че малко време остава?

Той мълчаливо й направи знак да седне в леглото. Гледайки я съсредоточено, започна да движи длани около лицето й. Мина малко по малко започна да притваря очи и челото й се покри с капчици пот. Професорът направи още няколко движения с ръце и Мина отвори очи, но изражението и погледът й не бяха предишните. Вдигайки десница в знак, че е необходима абсолютна тишина, в същото време Ван Хелсинг кимна към вратата, с което ме подкани да пусна и останалите да влязат. Подчиних се и вървейки на пръсти, те се събраха около леглото.

— Къде се намирате сега? — отекна силно гласът на професора.

— Не зная. Сънят няма свое определено място.

След като изтекоха няколко минути пълно мълчание и от двете страни. Ван Хелсинг ме помоли да дръпна завесите, за да влезе малко светлина, тъй като вече бе започнало да се развиделява. Сторих това и той отново й заговори:

— А сега къде се намирате?

— Не зная. Всичко е много странно за мен.

— Какво виждате?

— Не виждам нищо; тъмно е.

— Какво чувате?

— Шум от вода. Плиска се на малки вълни. Чувам ги навън.

— Тогава сте на кораб?

Споходени от една и съща мисъл, всички се спогледахме тревожно. Отговорът прозвуча почти веднага: