Брам Стокър - Дракула

И мисис Мина започна трескаво да трие устните си, като да ги изчисти от, осквернението. Бе започнало да се съмва…

3 октомври. Събрахме се, за да обсъдим сериозно какво да предприемем. Първо решихме да държим Мина в течение на всичко, независимо колко страшно и болезнено да е то.

— Не трябва да си крием нищо — съгласи се тя. — А и какво на този свят би могло да ми причини повече болка и ужас от тези, които изживях и изживявам.

Ван Хелсинг я загледа втренчено и каза с пълна откровеност:

— Не се ли страхувате да ни навредите, след това, което се случи?

— Не. Вече взех решение спрямо подобна вероятност.

— И какво е то?

— Ще се самонаблюдавам непрекъснато. И при появата на първите наченки на нещо, което би могло да ви застраши, ще умра!

— Мислите ли да се самоубиете? — попита професорът със свито гърло.

— Щях да го направя, ако нямах приятели, които ме обичат и които биха ми спестили такова мъчително усилие.

Докато говореше, Мина ме погледна многозначително. Професорът стана, доближи се до нея и сложи длан върху главата й.

— Бедното ми момиче. Ако беше така лесно, аз самият бих помогнал в подобно разрешение още в настоящия момент. Но не; аз съм тук, за да се изправя между вас и смъртта. Не бива да умирате от ничия ръка, а още по-малко от вашата собствена. Докато онзи, който ви причини такова зло, не е действително и напълно мъртъв, ще трябва да се държите с все сила за живота си, защото иначе ще станете като него.

След известно време мълчание Мина отвърна:

— Тогава, обещавам, че ако Бог позволи да продължавам да живея, ще се боря.

След това се оказа, че както обикновено Ван Хелсинг вече е мислил и има готов план за по-нататъшните ни действия.

— Добре е, — започна той — че при съвещанието, което имахме, след като посетихме Карфакс, не взехме никакво решение относно сандъците с пръст, които се намират там. Ако бяхме предприели нещо в тази насока, графът щеше да отгатне плана ни и щеше да вземе мерки. А сега не знае намеренията ни, както и не предполага, че разполагаме със средства да стерилизираме неговите леговища и да му попречим да се приютява в тях. Понастоящем имаме достатъчно сведения за тяхното разпределение, за да можем да ги намерим всичките. Така че този ден е наш и в него лежат нашите надежди. Слънцето, което тази сутрин изгря, за да освети толкова болка и страдание, ще ни е в закрила. Докато не падне нощта, чудовището ще трябва да запази сегашния си облик. То е ограничено от човешката си външност и не ще може нито да се разтопява във въздуха, нито да се приплъзва през пролуки и цепнатини. Ако реши да премине някой праг, ще трябва да отвори вратата като всеки смъртен. Тъй че разчитаме на днешния ден, за да посетим всичките му убежища и да ги стерилизираме. Като направим това, ако не сме успели междувременно да го хванем и унищожим, то така натясно ще сме го притиснали, че погубването му ще е въпрос на кратко време.

Станах веднага на крака, тласкан от мисълта, че губим ценни за живота на Мина минути. Но Ван Хелсинг вдигна ръка:

— Не, Джонатан. Във всичко това най-бързо до вкъщи се стига по най-дългия път, както казва поговорката. Всички ще действаме, и то бързо, когато му дойде времето. Възможно е ключът на ситуацията да се намира в онази къща в Пикадили. Графът може да е купил много къщи. За всички тях трябва да притежава документи за собственост, ключове и тъй нататък. Има и чекова книжка и други книжа. С една дума, той съхранява някъде всички тези неща. А защо да не е в това централно и същевременно удобно място, където може по всяко време да влиза и излиза и през двата входа, без някой да му обърне внимание поради околното улично движение? Ще отидем и ще претършуваме тази къща.

— Щом е така, да тръгваме! — извиках аз. — Губим ценно време.

— И как ще влезем в къщата на Пикадили? — възрази по-скоро, отколкото попита професорът.

— Няма значение как! — отвърнах поривисто. — Ако ще и да разбием вратата.

— Забравяш полицията. Къде ще е тя през това време и какво ще каже?

Професорът имаше право и бях сигурен, че ако не бързаше, то съображенията му за това бяха основателни. Затова казах с възможно най-сдържан тон:

— Вие вероятно разбирате напрежението, което е в мен.

— Разбирам го, млади човече, и най-малко желая да го засилвам. Ще дочакаме часа, в който оживлението по улицата е най-голямо. Именно тогава са най-малки изгледите да привлечем вниманието. Ще се държим по възможно най-естествения начин, като че сме собственици на къщата, които са си загубили ключа и са се обърнали към услугите на ключар. Веднъж влезли вътре, ще можем да намерим още ориентири. След това ще бъде целесъобразно да се разделим: неколцина от нас ще останат на място, а останалите ще тръгнат към Бърмъндси и Майл Енд, където трябва да има още сандъци с пръст.