Брам Стокър - Дракула

Мина Харкър потрепери и остана безмълвна с положена на гърдите на съпруга й глава. Когато я вдигна, бялата риза на Джонатан се оказа изцапана с кръв на мястото, където Мина я бе докоснала с устни, както и там, където капки кръв се бяха стекли от раните на шията й. Когато установи това с поглед, младата жена се отдръпна със стон и със сподавен глас между две изхлипвания прошепна:

— Аз съм осквернена! Никога вече не трябва да те целувам или докосвам. Отсега нататък ще бъда най-лошият ти приятел, от когото ти трябва да се пазиш.

— Не говори глупости, Мина — отсече той. — Срамно е да казваш такива неща, а и не съм склонен да ги слушам. Нека Бог ме съди и ме накаже със страдания още по-страшни от сегашните, ако някога позволя нещо да се изправи помежду ни.

И разтвори ръце и я притисна силно към себе си. Долепена о него, Мина похълца още малко, сетне започна да се успокоява. Джонатан се възползва от това обстоятелство и ни помоли за разяснения около последните драматични произшествия.

Докато му разказвах подробно какво се бе случило, той слушаше с непроницаемо изражение. Когато обаче стигнах до описанието на момента, в който графът държи в ръцете си съпругата му, насилвайки я в отвратителна поза да пие кръв от отворен в гърдите разрез, в очите на Джонатан припламна неистова омраза. Но ако и лицето му да бе разкривено от силата на това му чувство, той продължаваше нежно да гали косите на жена си. Тъкмо приключвах разказа си, когато Куинси и лорд Годалминг почукаха на вратата и влязоха. Ван Хелсинг ги попита дали са открили нещо, на което лорд Годалминг отговори:

— Не го видях никъде — нито в коридора, нито в помещенията. Проверих и в кабинета. Бил е там…

Артър млъкна и погледна към безпомощно лежащата Мина, но Ван Хелсинг го подкани:

— Говори, приятелю. Не е моментът да крием помежду си каквото и да било. Говори свободно.

— Бил е в кабинета. И въпреки че не ще да е престоял там повече от броени секунди, хвърлил е в огъня и ръкописите, и фонографните цилиндри. Слава богу, че имаме копия на повечето от тях… След като установих всичко това, се спуснах на долния етаж и отидох направо в стаята на Рънфилд, където го намерих вече мъртъв…

Тук у мен се появи усещането, че Артър крие нещо от нас, но предполагайки, че има основателни причини за това, си замълчах. Професорът се обърна към Морис.

— А вие, Куинси, имате ли нещо да ни кажете?

— Много малко. Помислих си, че ще бъде интересно да проверя накъде ще се насочи графът, напускайки зданието. Това, което видях, бе един прилеп да отлита от прозореца на Рънфилд и да се отдалечава на запад. Очаквах, че ще се отправи към дома Карфакс, но очевидно е решил да се прибере в някое от другите си убежища. Тази нощ вече няма да се появи, тъй като наближава изгрев-слънце. Тепърва ни предстои работа!

Последните думи той произнесе със стиснати зъби. За кратко време възцари мълчание. После Ван Хелсинг нежно положи длан върху главата на мисис Харкър.

— А сега, мило момиче, разкажете ни какво точно се случи.

Младата жена се разтрепери отново и с наведена глава се притисна още по-плътно към съпруга си. Сетне, набирайки кураж, се изправи и начена:

— Взех успокоителното, което вие, доктор Сюърд, ми дадохте. Но дълго време не усетих и най-малко въздействие от него. Напротив, като че ли бях по-будна от всякога и мозъкът ми загъмжа от най-ужасяващи мисли, свързани със смърт, вампири, кръв, болка и страдания от всякакъв род. Решена да заспя все пак, концентрирах волята си в тази насока. Така и не си дадох сметка кога съм заспала. Не зная и кога си е легнал Джонатан. Когато изведнъж отворих очи, го видях да спи до мен. В стаята се кълбеше същата бяла мъгла, която вече бях виждала. Не съм ви говорила за това, но по-късно ще ви покажа дневника си. Почувствах, че ме изпълва същият ужас като при предишния случай и смътно усетих чуждо присъствие. Обърнах се, за да събудя Джонатан — той се оказа странно дълбоко заспал. Разтърсих го, но не успях да го събудя: Изплашена, се огледах наоколо и усетих, че сърцето ми спира: до леглото, сякаш изплувал от мъглата, която вече бе изчезнала, стоеше един висок и облечен в черно мъж. Познах го веднага по описанията на тези от вас, които са го виждали: восъчнобяло лице, орлов нос, възчервени устни, дълги и остри зъби, показващи се от устата. Видях и белега на челото му, останал от удара на Джонатан. Поисках да викам, но не можех. Тогава, сочейки към Джонатан, той проговори: „Тихо! И при най-малкия звук ще му смажа черепа пред очите ти.“ Бях напълно парализирана от страх. Усмихвайки се подигравателно, с една ръка стисна рамото ми, а с другата разголи шията ми. В същото време каза: „Първо ще си възстановя малко силите. Стой спокойно. Не е нито за пръв, нито за втори път, когато утолявам жаждата си от вените ти.“ Усещах се замаяна, и това, което е най-странно, нямах действително желание да го отблъсна. Ох, боже мой! След това той допря гнусните си устни о гърлото ми и аз почувствувах, че силите ми ме напускат. Не знам колко е траяло. Всичко, но ми се стори, че мина безкрайно много време, докато отдели отвратителната си уста от шията ми. Тогава започна да издевателства над мен, като между другото каза: „Ти и останалите. Впрегнахте мозъците си срещу мен. Известно ми е, че си помогнала на мъжете да започнат преследването ми. Но ти вече знаеш, а и другите ще го узнаят по-късно, какво е да се изпречиш на пътя ми. Тези червеи трябваше по-скоро да пестят сили, за да пазят близките си. Докато се напрягаха в търсене на начини да ме унищожат, — и мен, който преди стотици години съм възглавявал битките на цели народности — аз си играех с тях. А ти, толкова обичана от всички, си сега плът от моята плът, кръв от моята кръв и занапред ще бъдеш моя другарка и помощничка. Оттук насетне, където и да си, ще се отзоваваш на повика ми. А сега ще направиш ето това.“ И произнасяйки последните думи, разтвори ризата си и с дългите си и остри нокти раздра гърдите си. Кръвта едва бе започнала да блика и той с една длан хвана здраво ръцете ми, а с другата натисна врата ми, така че да долепя устни о раната. По този начин или трябваше да се задуша, или да гълтам… Господи, Господи! Какво съм сторила, та да заслужа тази ужасна участ? Смили се над моята бедна душа, над която е надвиснала опасност по-страшна от смъртта!