Брам Стокър - Дракула

Рънфилд бе седнал на стола в средата на стаята, което означаваше, че мозъкът му е в трескава дейност. Едвам влязох и той попита възбудено:

— Какво ще кажете за душите?

Въпросът ме учуди, но в същото време разбрах, че бях имал някакво попадение.

— А бие какво мислите за тях? — отвърнах му с контравъпрос.

— Не искам души! — изрече, след като размисли малко.

Този въпрос явно го бе погълнал и реших да се възползвам от това.

— Но обичате живота и искате живи съществувания?

— О, да! В това отношение всичко е наред. Не трябва да се безпокоите.

— Но как може да се вземе съществувание, без да се вземе и душата му? — Забелязах, че се напрегна и добавих: — Ще дойде ден, когато ще излезете оттук, обкръжен от душите на хиляди мухи, паяци, врабчета и котки, които ще бръмчат наоколо ви. Взели сте живота им и ще трябва да изтърпявате душите им!

По някакъв начин това засегна въображението му, защото запуши с длани ушите си и затвори очи. Тогава казах на висок глас, така че да може да ме чуе и през дланите си:

— Искате ли още захар за подмамване на мухите?

— Не! Мухите са всъщност нещо незначително — отговори той начаса.

— А паяците?

— За какво са паяците? Нито стават за ядене, нито… — и спря като пред нещо запретено за казване.

— Разбирам — изкоментирах. — Насекомите вече не ви интересуват. Искате по-големи животни, в които бихте могли да забиете зъби. Какво ще кажете за един слон за закуска?

— Говорите глупости! — възкликна той.

Решен да го притисна докрай, задълбах в темата:

— Питам се, каква ли е душата на слона…

— Не ми трябва слонска душа, нито каквато и да е друга — изрева Рънфилд.

Така беше настръхнал, че за миг се обезпокоих да не би отново да бъде връхлетян от някой пристъп.

— Извинете ме, докторе. Ако знаехте с какъв проблем съм се сблъскал, щяхте да ме съжалите и да проявите разбираме към мен. Моля ви да не ми слагате усмирителната риза. Искам да мисля, а не мога да го правя пълноценно, когато тялото ми е стегнато.

Беше успял да се овладее, така че когато санитарят и двамина пазачи влязоха, ги отпратих.

— Много ви благодаря, доктор Сюърд. Толкова сте добър към мен.

Счетох, че е време да го оставя сам и излязох. Има някои неща за отбелязване в душевното състояние на този човек: избягва да произнася глагола „пия“, страхува се от мисълта да се натоварва с душата на някое създание, не го тревожи идеята за бъдеща смърт, има пренебрежително отношение към по-незначителните форми на живот, но в същото време не би искал да бъде преследван от душите им…

Логически това води до следното: той е сигурен, че по някакъв начин ще се сдобие с нещо като свръхбитие, но и го гони страхът от възможността да се обремени от нечия душа. Щом като се е замислил над това значи се е устремил към… човешки живот! Боже мили! Графът се е добрал до него и сега срещу нас е възправен кой знае какъв зловещ замисъл.

По-късно. След като приключих със задълженията си, говорих с Ван Хелсинг за моите подозрения. Лицето на професора доби замислено-угрижен вид и той ме помоли да отидем заедно при Рънфилд. Последният пееше весело като в доброто старо време и отваряйки вратата, с изненада установихме, че отново бе започнал да поставя захар за примамка на мухите; Опитахме се да го върнем към темата на последния ни разговор, но той не ни обърна никакво внимание. Тази нощ ще трябва да го поставим под наблюдение.

Ваше благородие.

Както обикновено, за нас е чест да се отзовем на желанията ви. Продавачи на интересуващата ви къща са наследниците на покойния мистър Арчибалд Уентър — Съфийлд. Колкото до купувача, това е един чуждестранен благородник — граф дьо Вил — който я заплати в брой. Не знаем нищо определено за него.

2 октомври. Нощес поставих един пазач в коридора, като му наредих да бъде нащрек спрямо каквито и да са звуци, идващи от стаята на Рънфилд, и да ме извика, ако се случи нещо необичайно.

Преди да си легна, хвърлих един последен поглед на злободневния пациент и видях, че спи спокойно.

Тази сутрин нощният дежурен ме уведоми, че малко след полунощ Рънфилд показал известни признаци на неспокойство и като че ли се молел на висок глас. Попитах го, дали това е всичко и виждайки някакво смущение у него, настоях да узная, дали поне за малко не го е надвивал сънят. Отначало човекът отрече, но после си призна, че по едно време бил „позаспал“. Жалко, че рядко можеш да разчиташ на някого с пълна сигурност.