Брам Стокър - Дракула

Човекът, който ме прие в канцеларията, имаше любезни обноски, но отказа да отговаря на въпросите ми.

— Къщата е продадена, мистър. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Извинете ме, — настоях с не по-малка любезност — но аз имам особени причини да настоявам да узная, кой я е купил.

— Пазим в пълна тайна делата на нашите клиенти. Не ми е позволено да говоря, мистър.

— Аз също съм от професията — отвърнах му, показвайки визитната си картичка. — Действам от името на лорд Годалминг. На времето, когато още не носеше титлата и баща му беше жив, той се бе обърнал към нас да му наемем една къща. Ако ми дадете адреса на негово благородие, ще проуча въпроса и ако е възможно още с тазвечерната поща ще му изпратя информацията, от която се нуждае. За мен ще бъде удоволствие, ако се окаже, че можем да направим едно отстъпление от правилата си, за да се отзовем на желанието на негово благородие.

Благодарих му и му дадох адреса на доктор Сюърд. Когато излязох оттам, се бе стъмнило, чувствувах се изтощен и бях прегладнял. Изпих чаша чай и после се върнах към Пърфлийт, за да хвана влака.

Всички бяха налице, когато се прибрах. Мина беше определено уморена и бледа, ако и да положи усилия да изглежда весела и оживена. Отново усетих угризения, че се налага да мълча пред нея и да я хвърлям в мъчителни догадки. В нейно присъствие не можех да споделя с останалите извършеното от мен през деня, така че след вечеря я отведох в стаята й, за да си легне. Милата ми бе по-нежна от всякога и ме прегърна през врата, като че ли искаше да ме задържи при себе си. Обаче ни предстоеше дълъг разговор и я оставих.

Когато слязох долу, приятелите ми се бяха вече събрали около камината. Още във влака бях записал всичко в дневника си, така че беше достатъчно да им го прочета. Щом приключих, Ван Хелсинг каза:

— Голяма работа сте свършил днес, приятелю Джонатан вече сме по следите на липсващите сандъци. Ако ги намерим всичките в онази къща, нашето дело ще е отишло към края си. Ако обаче липсва някоя, ще се наложи да продължим търсенето, докато не хванем натясно чудовището и не го унищожим.

Всички се смълчахме за известно време, докато мистър Морис не поде:

— Как бихме могли да проникнем във въпросната къща?

— А в предишната как проникнахте? — попита лорд Годалминг.

— Но Арт, това е различно. В Карфакс ни прикриваха нощта и един обграден от висок зид парк. Докато в Пикадили ще изглеждаме като обикновени крадци. Искрено казано, признавам, че не виждам никакъв начин да влезем вътре, освен ако някой от членовете на онази фирма не ни снабди с ключ.

Нищо не можеше да се направи до сутринта и най-разумно бе да се чака лорд Годалминг да получи известие от Мичел. Останахме още малко, пушейки и разглеждайки от различни страни начинанието. Доспа ми се и реших да си легна, но преди това довършвам последните редове от дневника си за днес…

1 октомври. Озадачен съм от резките промени в поведението на Рънфилд. Когато отидох да го видя тази сутрин след неуспешното посещение при него от страна на Ван Хелсинг, го заварих да витае из облаците, загърбил земните неща и изпълнен с презрение към слабостите на клетите простосмъртни. Смятайки, че това е удобен случай да го накарам да говори, го попитах:

— Вече не ви ли интересуват мухите?

С усмивка на превъзходство той отговори:

— Мухата има забележителна черта; нейните криле са типични за аеросилата на психичните свойства. Древните са били прави, като са символизирали душата чрез пеперуда.

— А, значи вие търсите душата?

— Не, не! Не искам души! Живот искам. — Очите му заблестяха, изричайки това. — Душите няма да ми послужат за нищо. Не бих могъл да ги ям или… — Тук той внезапно млъкна и на лицето му се изписа познатото лукаво изражение. — Докторе, какво е животът в края на краищата? Когато човек има всичко, от което се нуждае, и знае, че не ще бъде лишен от нищо, това е достатъчно. Аз имам приятели… добри приятели… както и вие. Никога не ще ми липсват средства за живот!

Предполагам, че през мъглата на лудостта си усетил у мен известно несъгласие, защото изведнъж се отдръпна в последното си убежище — упорито мълчание. Разбрах, че по-нататъшният разговор засега е невъзможен и си тръгнах.

През следобеда изпрати да ме повикат. Ако беше от обикновените пациенти, нямаше да се отзова без наличието на основателен повод, но при неговия случай и дадените обстоятелства е излишно да окачествявам като извънреден факта, че се насочих тутакси към стаята му. Пък и без това в момента се бях оказал сам и до известна степен скучаещ. Харкър бе излязъл, отново тръгвайки по следите на сандъците, Артър и Куинси също отсъстваха. Колкото до Ван Хелсинг, той се бе затворил в кабинета си, отдаден на четене и размишления.